Зовът на барабана [bg]

Роджър се втренчи за миг в него. Удовлетворение за месеците на мъчения и несигурност му се струваше твърде смътна представа, също като вероятността да се измъкнат. Но кимна.

— Добре.

Поседяха малко в мълчание. Огънят в колибата гореше слабо, но дървата за него бяха отвън; както и всичко, което можеше да се използва като оръжие.

— Какво се случи? — попита Роджър накрая. Кимна към вратата. — Там?

Фрейзър си пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. За първи път Роджър забеляза, че държи лакътя на дясната си ръка с лявата длан и ръката му е притисната към тялото.

— Проклет да съм, ако знам.

— Изгориха ли свещеника? Мъртъв ли е? — Не можеше да има съмнение в това, което бе видял, но все пак трябваше да попита.

— Свещеник ли беше? — Гъстите червеникави вежди се извиха от изненада. — Да, мъртъв е. И не само той. — Неволна тръпка мина през едрото му тяло.

Фрейзър не знаел какво смятат да правят, когато барабаните започнали да бият и всички се събрали около големия огън. Говорели, но той не разбирал езика им достатъчно, за да разбере какво се случва, а не виждал никъде племенника си, който знаел езика.

Белите не били поканени, но никой не се опитал да ги спре. И затова те с Клеър застанали в края на тълпата, когато сачемът и съветът излезли отпред и старецът започнал да говори. И друг мъж говорил, много гневно.

— После изведоха човека, гол както майка го е родила, вързаха го за стълба и се нахвърлиха отгоре му. — Замълча с потъмнели очи и погледна към Роджър.

— Казвам ти, човече, виждал съм как френските палачи държат жив човек, който иска да умре. Не беше толкова страшно, но и не беше много по-добре. — Фрейзър отпи отново жадно и свали кратуната.

— Опитах се да отведа Клеър — не знаех кого ще нападнат после. — Тълпата ги притискала силно обаче и не можели да помръднат; нямали избор, освен да гледат.

Роджър усети как устата му пресъхва и посегна към чашата. Не искаше да пита, но имаше нужда да знае — дали заради Александър, или заради себе си.

— Той… крещя ли?

Фрейзър го погледна изненадан, после нещо като разбиране премина по лицето му.

— Не — каза бавно. — Умря достойно… Ти го познаваш?

Роджър кимна. Трудно му беше да повярва, че Александър вече го няма, дори когато чу това. И къде бе отишъл? Не можеше да е прав. Няма да бъда опростен. Не можеше. Не и ако Бог е справедлив…

Роджър поклати силно глава, за да прогони тази мисъл. Беше очевидно, че Фрейзър не мисли само за тази история, колкото и ужасяваща да беше. Той все гледаше към вратата с тревожно изражение. Дали очакваше да ги спасят?

— Колко мъже доведе с теб?

Сините очи проблеснаха от изненада.

— Племенникът ми Иън.

— Само него? — Роджър опита да не показва изумлението си, но се провали напълно.