Зовът на барабана [bg]

Дишането му бе силно и накъсано. Опита се да сдържи дъха си, но не можа. После осъзна, че всъщност го сдържа; тежкото дишане идваше от друг.

Беше зад него. С огромно усилие се надигна на ръце и после на четири крака, олюля се и присви очи заради болката в главата.

— Господи! — прошепна. Прокара ръка по лицето си и примигна, но човекът още беше там, само на два метра от него.

Джейми Фрейзър. Лежеше свит настрани, аленото наметало бе оплетено по тялото му. Половината му лице бе покрито с кръв, но със сигурност беше той.

За миг Роджър просто го погледна невиждащо. От месеци почти постоянно си представяше как се среща с този мъж. Сега, когато се случи, му се струваше просто невъзможно. Нямаше място за никакво друго чувство, освен за изумление.

Потърка отново лицето си, по-силно, опитваше се да прогони мъглата от страх и адреналин. Какво… какво правеше Фрейзър тук?

Когато обаче мисъл и чувство се свързаха отново, първото, което усети, не беше нито гняв, нито тревога, а абсурден прилив на радостно облекчение.

— Тя не го е направила — прошепна си и думите прозвучаха странно дрезгаво в ушите му, твърде дълго не бе говорил на английски. — О, Господи, не е виновна тя!

Джейми Фрейзър можеше да е тук само по една причина — да го спаси. И то защото Бриана го беше накарала. Дали го бе вкарал в този ад по недоразумение или нарочно, важното беше, че не тя е виновна.

— Не е — каза отново. — Не е тя. — Потрепери, от гадене и от облекчение.

Беше си мислил, че ще е кух завинаги, но внезапно се появи нещо; нещо малко, но много солидно. Нещо, което можеше да таи в сърцето си. Бриана. Беше си я върнал.

Пред къщата отново се чуха писъци; протяжни викове, които не спираха, забиваха се в плътта му като хиляди игли. Той потрепери отново, всички други чувства утихнаха от новото осъзнаване.

Да умре с мисълта, че Бриана го обича, беше по-добре, отколкото да умре без нея, но той не искаше да умира. Спомни си какво видя отвън, гаденето се засили и го задави.

Прекръсти се с трепереща ръка.

— В името на Отца — прошепна, после не можа да продължи.

Пропълзя нестабилно до Фрейзър, надяваше се, че е още жив. Беше; от рана на слепоочието му се стичаше кръв. Роджър прокара пръсти под брадичката му и напипа стабилен пулс.

В едно от гърнетата под потрошената рамка на леглото имаше вода; за щастие не се беше разляла. Потопи края на наметалото във водата и попи с него лицето на Фрейзър. След няколко минути клепачите му започнаха да потрепват.

Фрейзър се закашля, задави се силно, обърна лице настрани и повърна. После отвори рязко очи и преди Роджър да каже нещо, той се превъртя на коляно, стиснал кинжала, затъкнат в чорапа му.

Сините очи се взираха в него и Роджър вдигна инстинктивно ръка да се защити. После Фрейзър примигна, разтърси глава, изстена и седна тежко на земята.