Съдбовният кораб [bg]

Лека усмивка изви устата на Алтея.

— Спри да мислиш за него като за Брашън. Ако Брашън беше на улицата и Лавой събореше младо момче на земята, той щеше веднага да скочи. Но не сме на улицата. Ние сме на кораб, а той е капитанът. Не може да застава между първия помощник и екипажа. Ако го направи дори само веднъж, целият екипаж ще загуби уважение към Лавой. Те ще имат безкрайна върволица от оплаквания спрямо него и всеки от тях ще се окаже грижа на капитана. Ще е толкова зает да ги дундурка, че няма да има време да бъде капитан. Обзалагам се, че Брашън не одобрява действията на Лавой повече от теб. Но капитанът знае, че дисциплината на борда трябва да стои по-напред от няколко удара върху гордостта на едно момче.

— Докъде ще позволи на Лавой да стигне? — изръмжа Янтар.

— Това е грижа на капитана, не моя — отвърна Алтея. После добави с крива усмивка: — Аз съм само втори помощник, нали знаеш. — Янтар отново забърсваше чело, а след това и врата си. Алтея попита: — Добре ли си?

— Не — сбито отвърна другата. Не погледна към нея, но Алтея се взираше прямо в профила ѝ. Дори на бледата светлина кожата ѝ изглеждаше бяла и изпъната като платно, с което караше чертите ѝ да изглеждат по-остри. Цветът на лицето на Янтар бе винаги толкова необичаен, че Алтея не можеше да извлече много информация от него, но тази нощ ѝ напомни за стар пергамент. Беше вързала светлокафявата си коса отзад и я бе покрила с кърпа.

Алтея остави тишината да се проточи, докато Янтар не добави неохотно:

— Но не съм и болна. Изпитвам болки от време на време. Температура и изтощение, това е всичко. Ще се оправя. — После, при вида на ужасения поглед на Алтея, добави: — Не е заразно. Ще се отрази само на мен.

— Въпреки това трябва да кажеш на капитана за проблема си. И може би да се ограничиш само до каютата ни, докато премине.

Парагон се намеси тихо и двете се стреснаха.

— Дори слухът за треска и чума на кораба може да изнерви екипажа.

— Мога да си мълча. Съмнявам се, че някой друг, освен вас и Джек, ще забележи болестта ми. Джек я е виждала и преди; няма да я притеснява. — Внезапно се обърна към Алтея и настоя: — Ами ти? Боиш ли се да спиш в близост до мен?

Алтея срещна погледа ѝ през спускащия се мрак.

— Мисля, че ще приема думата ти, че няма от какво да се боя. Но все пак трябва да кажеш на капитана. Може да пренареди задълженията ти, така че да имаш повече време за почивка. — Не добави, че вероятно ще намери начин да я изолира, за да държи болестта ѝ в тайна.

— Капитанът? — Лека усмивка изви устата ѝ. — Наистина ли мислиш за него по този начин през цялото време?

— Той е точно това — сковано отвърна Алтея. Нощем, в малката си койка, определено не мислеше за Брашън като за капитана. През деня обаче трябваше. Нямаше да каже на Янтар колко ѝ беше трудно да запази това разграничение неразмито. Говоренето за него нямаше да го направи по-лесно. По-добре беше да го запази за себе си. С неудобство подозираше, че Парагон знае за истинските ѝ чувства към Брашън. Изчака го да каже нещо ужасно и изобличаващо, но фигурата остана смълчана.