Съдбовният кораб [bg]

Той се хващаше за сламки.

— Можеш ли да ме спуснеш в лодката?

— За да направиш какво? Да се удавиш с нея? Не ставай глупав. Вятърът, образуван от крилата ми, ще обърне лодката много преди да се доближа достатъчно, за да те пусна право през дъното ѝ. Човеко, изпълних своята част. Намерих ти я. Сега вече знаеш къде е, от теб и от другите човеци зависи да я спасите. Моята част в живота ѝ приключи.

Това не предлагаше никаква утеха. Бе видял лицето на Малта да се обръща към тях, докато прелитаха над нея. Той почти си представи, че я е чул да го вика, молейки за спасение. Въпреки това драцената беше права. Не можеха да направят нищо за Малта, без да изложат всички тях на по-голям риск.

— Отнеси ме обратно в Трехог, бързо — помоли той. — Ако Кендри тръгне след нея сега с всяка нишка на платната, която може да събере, все още можем да настигнем лодката, преди реката да я е погълнала.

— Мъдър план! — саркастично избоботи драцената. — Щеше да е още по-мъдро, ако веднага беше тръгнал с кораба, вместо да искаш това от мен. Казах ти, че е по реката.

Студената ѝ логика беше отчайваща. Рейн не можеше да измисли какво да каже. За пореден път крилете ѝ заработиха мощно, за да ги отнесе високо над покритата с балдахин гора. Сушата прелиташе бързо под тях, докато тя го връщаше в Трехог.

— Никакъв шанс ли няма да ми помогнеш? — попита жално, докато тя кръжеше над града. При вида ѝ, всички на кея изтичаха на сушата. Крилете ѝ махаха, за да забавят кацането, и създаденият от тях вятър брулеше Кендри. Още веднъж тежките ѝ задни крайници поеха удара на приземяването им, кеят се потопи и подскочи под тях. Тя го повдигна в ноктите си и протегна врат, обърнала глава, за да впери в него едно голямо, сребърно око.

— Малки човеко, аз съм дракон. Аз съм последният Господар на Трите царства. Ако някъде е останал някой от моя вид, трябва да го намеря и да му помогна. Не мога да се занимавам с мимолетен, дребен проблясък като теб. Така че действай както можеш, сам. Аз си тръгвам. Съмнявам се, че някога ще се видим отново.

Тя го постави на краката му. Ако беше възнамерявала да е внимателна, беше се провалила. Той се заклатушка надалеч и почувства внезапен шок, по-скоро на съзнанието, отколкото на тялото. Изведнъж беше отчайващо уплашен, че е забравил нещо от огромно значение. После осъзна, че умствената му връзка с драцената я нямаше. Тинтаглия се беше отделила от него. Загубата го замая. Изглежда, беше извличал някаква жизненост от връзката, тъй като ненадейно започна да усеща глад, жажда и крайна умора. Успя да направи няколко крачки, преди да падне на колене. Добре че беше на пода, иначе щеше да падне, когато драцената разклати кея с отскока си към небето. За последен път плясъкът на крилете ѝ го облъхна с миризмата на влечуго. Сълзи от загубата запариха очите му без разбираема причина.

Кеят като че ли се клати дълго време. Той осъзна, че майка му коленичи до него. Тя положи главата му в скута си.