Съдбовният кораб [bg]

Зад него дочу объркани въпроси и разговор между майка му, Силдин и Кефрия. Не го интересуваше какво бяха чули; не го интересуваше и какво им беше казало момчето. Точно сега всичко, за което можеше да мисли, беше Малта.

— Реката е бяла — продължи той към драцената. — Бялата река разяжда лодките. Ако е в реката на дънер или сал, водата ще го погълне, а после и нея. Тя ще умре, защото се осмели да отиде в града, за да те спаси.

Очите на драцената се завъртяха в сребърно, изпъстрено с червено — толкова голям бе гневът ѝ. Тя изпуфка топла струя въздух, която почти го повали на земята. После го сграбчи с единствена предна лапа сякаш беше натъпкана със стърготини кукла. Хищните ѝ нокти се сключиха болезнено около гръдния му кош. Едва можеше да си поеме дъх.

— Много добре, насекомо! — изсъска тя. — Ще ти помогна да я намериш. Но след това приключвам с теб и с твоите. Каквото и добро да сте ми сторили вие двамата, твоят род е извършил големи неправди срещу вида ми. — Тя го повдигна и го бутна към живия кораб. Кендри ги наблюдаваше, лицето му бе като на умиращ. — Не си мисли, че не знам! Моли се да забравя! Моли се след този ден да не ме видиш никога повече!

Не можеше да си поеме въздух, за да отвърне, но и тя не очакваше отговор. С мощен скок, тя се изстреля нагоре. Внезапното накланяне на кея събори стоялите отгоре му. Рейн чу ужасения крясък на майка си, докато драцената го отнасяше. Сетне всеки звук бе изтласкан от ушите му от бързо преминаващия заради издигането им вятър.

Преди това не бе знаел каква грижа беше проявила Тинтаглия към него и Силдин по време на предишния им полет. Сега тя се издигаше толкова бързо, че кръвта пулсираше в лицето му, а ушите му пукаха. Стомахът му несъмнено бе оставен някъде далеч под тях. Можеше да усети как яростта кипи в нея. Беше я засрамил — пред човеци, като използва собственото ѝ име. Беше го разкрил на онези, които нямаха право да го знаят.

Пое дъх, но не можа да измисли какво да каже. Да се извини можеше да е толкова грешно, колкото да ѝ каже, че е длъжница на Малта. Той си замълча и хвана ноктите ѝ в опит да разхлаби захвата им около ребрата си.

— Искаш ли да ги разхлабя, Рейн Купрус? — присмя му се драцената. Тя разтвори ноктите си, но преди да е успял да се изхлузи към смъртта си през тях, ги стисна отново. Докато той се опитваше да си поеме дъх от ужас, тя забави изкачването им, като наклони тялото си, и ги запрати в широка спирала над реката. Бяха твърде високо, за да се види нещо. Гористата земя под тях беше вълнист килим от мъх, а реката — нищо повече от тясна, бяла ивица. Тя отговори на мисълта му.

— Очите на един дракон не са като очите на плячка, малко месно създание. Оттук виждам каквото ми е необходимо. Тя не е наоколо. Трябва да е била завлечена надолу по реката.

Сърцето на Рейн се преобърна.

— Ще я намерим — неохотно го успокои драцената. Големите ѝ криле започнаха да махат непрестанно, насочвайки ги надолу по реката.

— Слез по-ниско — помоли я той. — Нека я потърся със собствените си очи. Ако е в плитчините, дърветата може да я крият. Моля те.