Съдбовният кораб [bg]

Изведнъж тя се извърна и тръгна напред сякаш можеше да избяга от смущението си. Вечерта беше приятна, каза си, и през последните два дни корабът беше необичайно уравновесен и плаваше добре. Наскоро Лавой, първият помощник, се беше хвърлил във вихрушка от дисциплина и чистота, но това не беше необичайно. Брашън, като капитан, му беше казал да намали напрежението между моряците, които бяха наели, и останалите, които бяха качили тайно на борда, за да избегнат робството. Всеки помощник знаеше, че начинът да обедини екипажа беше като държи всички за няколко дни на ръба на изтощението.

Като цяло, екипажът имаше нужда от малко повече дисциплина и много повече чистота. В добавка към усъвършенстването на моряшките им умения, мъжете трябваше да се научат и да се бият. И, добави мрачно тя, не само да бранят кораба си, но и да придобият уменията да атакуват друг плавателен съд. Изведнъж всичко ѝ се стори прекалено. Как можеха да се надяват да открият Вивачия, да не говорим за това да си я върнат, с такъв скалъпен екипаж и такъв непредсказуем кораб?

— Добър вечер, Алтея — поздрави я Парагон. Без да го осъзнава, бе дошла на бака, близо до фигурата. Парагон извърна осакатеното си лице към нея сякаш можеше да я види.

— Добър вечер и на теб, Парагон — отвърна тя. Опита се да придаде весел тон на гласа си, но корабът я познаваше твърде добре.

— Е, кой от проблемите ни те тормози най-много тази вечер?

Алтея се предаде.

— Гонят ме по петите като глутница джафкащи кучета, корабе. Истината е, че не знам за какво да се тревожа по-напред.

Фигурата изсумтя презрително.

— Тогава ги ритни сякаш наистина са глутница псета и се съсредоточи върху съдбата ни. — Той извъртя брадясалото си лице надалеч от нея, за да се загледа невиждащо в хоризонта. — Кенит — каза с нисък и съдбовен глас. — Отиваме да усмирим пирата и да си върнем обратно всичко, което е наше по право. Нека нищо не застава между нас и тази цел.

Алтея замлъкна стъписано. Никога не го беше чувала да говори така. Първоначално, не беше склонен дори да навлезе повторно във водата. Беше прекарал толкова много години на брега, ослепен и изоставен, че се беше дърпал само при идеята за плаване, камо ли за тръгване на спасителна мисия. Сега говореше сякаш не само бе приел идеята, но и се наслаждаваше на възможността за отмъщение на човека, пленил Вивачия. Той кръстоса мускулестите си ръце на широката си гръд. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Наистина ли беше приел каузата ѝ за своя?

— Не мисли за препятствията, които се намират между настоящия момент и онзи, в който ще се изправим срещу него — с нисък, мек глас каза корабът. — Дълго или кратко, ако се тревожиш на всяка крачка от пътешествието, ще го раздробяваш на парчета до безкрай и всяко едно от тях може да те победи. Мисли само за края.

— Мисля, че ще успеем само ако се подготвим — възрази Алтея.