Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

Девет

— Некрос!

Зулухед — вожд и шаман на клана Драгънмоу, се запъти по дългия коридор, изглеждайки злобно всеки орк, който му се изпречи на пътя.

— Некрос! — изрева отново той.

— Тук съм, тук! — Некрос Скълкрашър изкуцука от близката пещера, потраквайки с дървения си крак върху каменния под, и се наведе, за да не удари главата си в ниския горен праг. — Какво?

Зулухед спря до заместника си и го изгледа гневно.

— Как върви работата по оръжието? — попита настоятелно той, навеждайки се по-близо. — Готово ли е?

Некрос му се ухили, разкривайки пожълтелите си бивници.

— Ела и виж сам.

Той се обърна и закуцука обратно в посоката, от която беше дошъл, а Зулухед го последва, мърморейки си под нос. Той мразеше това място. Наричаше се Грим Батол или поне джуджетата така са го наричали, когато е било тяхна крепост. Сега принадлежеше на клана Драгънмоу и, въпреки че пещерите му бяха достатъчно широки, той ненавиждаше ниския таван на коридорите и дори входовете, които бяха достатъчно високи за джуджетата, но не и за орките. Щяха да ги разширят, но камъкът се обработваше трудно, а и нямаха много време за подобни подобрения. Крепостта беше стабилна, изсечена в самата планина, а най-важното бе, че позволяваше лесна отбрана.

Некрос го поведе навътре в крепостта до една обширна подземна пещера. И там, приковано към стената с тежки вериги от черно желязо, стоеше нещо, което остави Зулухед без дъх. Огромната фигура изпълваше пещерата от единия до другия край. Тя бе присвита или за удобство, или от страх, но върховете на крилете й се опираха в тавана, а опашката й достигаше стената в дъното. По стените имаше закрепени факли, а светлината, която излъчваха, се отразяваше от люспите… червени като кръв, червени като огнен пламък.

Дракон.

И не какъв да е. Това беше Алекстраза, най-великият червен дракон, майка на орляка си, кралица на вида си. Може би дори най-мощното същество на този свят, което бе способно да затрие цели кланове с един замах на величествените си нокти или да погълне цели огри с едно щракване на мощната си челюст. И все пак те бяха успели да я пленят. Е, Некрос беше успял.

Целият клан бе прекарал седмици в търсене на дракон, какъвто и да е дракон, и накрая бяха забелязали самотен червен мъжки, който прелиташе над гората с ранено крило. Зулухед не искаше да си представя какво би могло да нарани такова величествено същество, но то всъщност улесни задачата им. Орките последваха дракона до леговището му високо на върха на планината, където драконите летяха като птици и танцуваха във въздуха. Те наблюдаваха върха с дни и се колебаеха какво да предприемат от тук нататък, докато Некрос се появи с новината, че е подчинил Демонична душа. Тогава те бавно и внимателно изкачиха върха, където откриха Алекстраза и тримата й съпрузи. Кралицата на драконите моментално ги забеляза и елиминира четирима орки, като само отвори уста и ги заля с пламъци. Но тогава Некрос пристъпи напред и я укроти. Сам-самичък. Той заповяда на Алекстраза и семейството й да го последват до тук и те се подчиниха.