Сълзата на дявола [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ера“
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сълзата на дявола [bg]». Краткое содержание книги:
„Гениално замислен роман — истинско предизвикателство за човешкото въображение. Дивър надмина и себе си!“ Стивън Кинг
Гласът от радиостанцията заглъхна.
Чакането е най-трудното нещо. След пенсионирането си Паркър почти го бе забравил. Човек никога не свиква с чакането.
— Първите коли вече пристигат — извика Кейдж, без да спира нито за миг да приема информация по клетъчния си телефон.
Паркър отново се наведе над бележката.
Кмет Кенеди…
Краят е нощ. Гробокопача е на свобода и никой не можи да го спре.
Думите на Райм прозвучаха в съзнанието му:
„Но и пликът… и той може да ни помогне с нещо.“
„Че от него може да се очаква всичко…“
Спомни си също собствените си думи, когато казваше на Лукас, че психолингвистичният профил от Куонтико е грешен, че престъпникът всъщност е гениален.
Изведнъж вдигна глава и погледна Лукас.
— Какво има? — попита тя, разтревожена от изражението му.
— Грешим — заяви с монотонен глас той. — Всичко сме объркали. Той няма да е във „Фор Сийзънс“.
Останалите в лабораторията прекратиха заниманията си и се втренчиха в него.
— Спрете акцията. Полицията, агентите, където и да са, върнете ги.
— Какво те прихваща?
— Тя лъже!
Кейдж и Лукас се спогледаха.
— „Тя“? — недоумяваше Си Пи Ардъл. Обърна се към Лукас: — Какво иска да каже?
Паркър не му обърна внимание и продължи да крещи:
— Спрете ги!
Кейдж вдигна телефона към ухото си. Лукас протегна ръка да го спре.
— Веднага! — заповяда Паркър. — Ударният отряд трябва да остане по колите. Не можем да ги заврем в хотела.
— Ама, Паркър, той е там — възрази Харди. — Намерили са патрони. Не може да е съвпадение.
— Разбира се, че не е съвпадение. Гробокопача ги е оставил. После е отишъл другаде, при истинската си цел. Някъде извън хотела. — Обърна се към Кейдж: — Спри колите!
— Не — противопостави се Лукас; изящното ѝ лице гореше от гняв.
Паркър обаче продължи, без да отмества поглед от бележката:
— Прекалено е умна, за да остави следата, която ни води към хотела, неволно. Опитала се е да ни подведе със следовите улики по плика. Същото е направила с уж случайно отбелязалите се букви. С това „т-е-л“.
— Ние едва ги разчетохме — възрази Лукас. — Нямаше да го направим, ако не ни беше помогнал.
— Тя знае… — Говореше за бележката като за живо същество и това объркваше останалите. Поправи се: — Престъпникът е знаел с кого си има работа. Спомнете си лингвистичния профил, който направих. — Почука по снимката на мъртвия престъпник. — Той е бил блестящ ум. Стратег. Трябвало е да остави улики. Иначе нямаше да ни подведе. Не, не, спрете ударния отряд. Където и да се намира. И изчакайте да отгатна къде е истинската цел.
Харди вдигна отчаяно ръце:
— Да чакаме ли?
— Четири без пет е! — прошепна Си Пи.
Кейдж вдигна рамене. Погледна Лукас.
— Трябва — настоя Паркър.
Лукас вдигна студените си като камък очи към часовника. Минутната стрелка се бе преместила още малко.
Хотелът беше по-хубав от това място.
Гробокопача се оглежда; нещо в театъра не му харесва.
Пликът с кученцата изглеждаше… изглеждаше съвсем в реда на нещата, когато беше в хотела.
А тук изглежда не на място.
Това е… това е… щрак… театър „Мейсън“, източно от Джорджтаун. Гробокопача стои във фоайето и гледа дърворезбите. Вижда цветя, които не са нито жълти, нито червени, а дървени, тъмнокафяви като засъхнала кръв. Я, какво е това? Змии. Змии, издълбани в дървото. И жени с големи гърди като на Памела.
Мммм.
Няма само животни.
Няма кученца. Не, не.
Никой не го спря, когато влизаше в театъра. Представлението почти свършваше. В повечето театри човек спокойно може да влезе към края на представлението, така му беше обяснил човекът, който му казва какво да прави, никой няма да те забележи. Мислят си, че идваш да вземеш някого.
Никой от разпоредителите не му обръща внимание. Говорят си за спорт, за ресторанти, за новогодишни тържества.
За такива неща.
Вече е почти четири.
Гробокопача не е ходил на концерт или на театър от години. С Памела ходеха… щрак… ходеха да слушат музика. Не да гледат представления. Нито балет. Това пък какво беше? А, когато хората танцуват. Да слушаш музика… Хора със смешни шапки като каубои. Свирят на китара и пеят. Гробокопача си спомня една песен. Започва да си я тананика: