Сълзата на дявола [bg]

Телефонът в лабораторията зазвъня.

Както винаги, когато някой телефон зазвъни и хухалите не са наблизо, Паркър изпита панически страх, че нещо е станало с децата. Разбира се, г-жа Кавано щеше да се обади на мобилния му телефон, не във Федералното бюро за разследване.

На дисплея бе изписан номер от Ню Йорк. Паркър се хвърли към слушалката:

— Линкълн, Паркър е. Имаме петнайсет минути. Някакви следи?

Криминологът звучеше разтревожен:

— О, не са много, Паркър. Говорителствай ми… Вие, лингвистите, май не обичате много, когато се вербализират съществителни, а?

Паркър включи високоговорителя на телефона.

— Някой да вземе химикалка — извика Райм. — Ще ви кажа до какво стигнах. Готови ли сте? Готови ли сте?

— Готови сме, Линкълн.

— Най-обилното вещество, полепнало по хартията, е гранитен прах.

— Гранит — повтори като ехо Кейдж.

— По гранита има следи от дялане, рязане и полиране. — От какво са според теб? — попита Паркър.

— Не знам. Откъде да знам? Познавам Ню Йорк, не Вашингтон.

— А ако бяхме в Ню Йорк? — подкани го Лукас.

Райм заговори бързо:

— Нов строеж, ремонт или разрушаване на стара сграда, производители на оборудване за бани, кухни и килери, работилници за надгробни плочи, ателиета на скулптори, фирми за външна украса… Възможностите са неизброими. Трябва ви някой, който да познава района. Разбрахте ли? Ти няма да свършиш работа, нали, Паркър?

— Не, аз…

— … разбираш от документи. Също от престъпници. Но не и от география.

— Така е.

Паркър погледна Лукас. Тя наблюдаваше часовника. Обърна безизразното си лице към него. Кейдж имаше навик да вдига рамене; Лукас си придаваше каменно изражение в напрегнатите ситуации.

— Има също следи от червена глина и прах от стари тухли — продължи Райм. — Също и сяра. И много въглерод: пепел и сажди от печено месо или от изгаряне на отпадъци, съдържащи месо. Продължавам с плика. Тук има почти същите вещества като по писмото, но и нещо ново: значителни количества солена вода, керосин, нефтопродукти, суров нефт, масло…

— Масло ли? — изненада се Лукас.

— Добре ме чухте. Не знам марката. Има и органична материя, произхождаща от някакви мекотели, така че уликите сочат към Балтимор.

— Балтимор ли? — удиви се Харди.

— Откъде разбрахте? — попита с недоумение Лукас.

— Морската вода, нефтопродуктите и суровия нефт идват от някое пристанище. Откъде другаде? Е, най-близкото пристанище до Вашингтон, през което преминават големи количества суров нефт, е Балтимор. А Том ми каза (този човек наистина разбира от кухня!), че там е пълно с ресторанти за морска храна. „Берта“. Не спира да ми хвали „Мидите на Берта“.

— Балтимор — промърмори Лукас. — Значи е написал бележката вкъщи, а предния ден е вечерял миди. Дошъл е във Вашингтон, за да пусне писмото пред кметството. После…