Сълзата на дявола [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ера“
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сълзата на дявола [bg]». Краткое содержание книги:
„Гениално замислен роман — истинско предизвикателство за човешкото въображение. Дивър надмина и себе си!“ Стивън Кинг
Той обаче не може да се сдържи да не погледне момченцето. Момченцето се усмихва. Гробокопача не се усмихва. (Познава кога човек се усмихва, но не знае какво точно е усмивка.)
Момченцето с кафявите очи и усмихнатото лице много харесва плика и кученцата. И панделките им. Които са същите като панделките на новогодишните бебета. Върху плика са нарисувани златни и зелени панделки. Гробокопача също поглежда плика.
— Хайде, слънчице — извиква една жена.
Стои до една саксия с поинсетии, толкова червени, колкото розата, която Памела носеше на роклята си миналата година на Коледа.
Момченцето отново поглежда лицето на Гробокопача.
Гробокопача знае, че трябва да се извърне, но продължава да го гледа. После момченцето тръгва между хората и масите, покрити с малки чинийки с храна. Много бисквити и сирене, и скариди, и моркови.
Няма супа, отбелязва Гробокопача.
Момченцето отива при едно момиченце, вероятно сестра му. Тя е около тринайсетгодишна.
Гробокопача поглежда часовника си. До четири остават двайсет минути. Той изважда мобилния телефон от джоба си и внимателно набира номера на гласовата си поща. Заслушва се. „Нямате нови съобщения.“ Той изключва телефона.
Вдига плика в скута си и оглежда тълпата. Момченцето носи синьо сако, а сестричката му — розова рокля и шал.
Гробокопача стиска плика с кученцата.
Още осемнайсет минути.
Момченцето стои до масата с храната. Момиченцето говори с някаква възрастна жена.
В хотела влизат още хора. Минават покрай Гробокопача, покрай плика му и покрай вестника, който показва какво ще е времето из цялата страна.
Никой обаче не го забелязва.
Телефонът в лабораторията зазвъня.
Както винаги, когато някой телефон зазвъни и хухалите не са наблизо, Паркър изпита панически страх, че нещо е станало с децата. Разбира се, г-жа Кавано щеше да се обади на мобилния му телефон, не във Федералното бюро за разследване.
На дисплея бе изписан номер от Ню Йорк. Паркър се хвърли към слушалката:
— Линкълн, Паркър е. Имаме петнайсет минути. Някакви следи?
Криминологът звучеше разтревожен:
— О, не са много, Паркър. Говорителствай ми… Вие, лингвистите, май не обичате много, когато се вербализират съществителни, а?
Паркър включи високоговорителя на телефона.
— Някой да вземе химикалка — извика Райм. — Ще ви кажа до какво стигнах. Готови ли сте? Готови ли сте?
— Готови сме, Линкълн.
— Най-обилното вещество, полепнало по хартията, е гранитен прах.
— Гранит — повтори като ехо Кейдж.
— По гранита има следи от дялане, рязане и полиране. — От какво са според теб? — попита Паркър.
— Не знам. Откъде да знам? Познавам Ню Йорк, не Вашингтон.
— А ако бяхме в Ню Йорк? — подкани го Лукас.
Райм заговори бързо:
— Нов строеж, ремонт или разрушаване на стара сграда, производители на оборудване за бани, кухни и килери, работилници за надгробни плочи, ателиета на скулптори, фирми за външна украса… Възможностите са неизброими. Трябва ви някой, който да познава района. Разбрахте ли? Ти няма да свършиш работа, нали, Паркър?
— Не, аз…
— … разбираш от документи. Също от престъпници. Но не и от география.
— Така е.
Паркър погледна Лукас. Тя наблюдаваше часовника. Обърна безизразното си лице към него. Кейдж имаше навик да вдига рамене; Лукас си придаваше каменно изражение в напрегнатите ситуации.
— Има също следи от червена глина и прах от стари тухли — продължи Райм. — Също и сяра. И много въглерод: пепел и сажди от печено месо или от изгаряне на отпадъци, съдържащи месо. Продължавам с плика. Тук има почти същите вещества като по писмото, но и нещо ново: значителни количества солена вода, керосин, нефтопродукти, суров нефт, масло…
— Масло ли? — изненада се Лукас.
— Добре ме чухте. Не знам марката. Има и органична материя, произхождаща от някакви мекотели, така че уликите сочат към Балтимор.
— Балтимор ли? — удиви се Харди.
— Откъде разбрахте? — попита с недоумение Лукас.
— Морската вода, нефтопродуктите и суровия нефт идват от някое пристанище. Откъде другаде? Е, най-близкото пристанище до Вашингтон, през което преминават големи количества суров нефт, е Балтимор. А Том ми каза (този човек наистина разбира от кухня!), че там е пълно с ресторанти за морска храна. „Берта“. Не спира да ми хвали „Мидите на Берта“.
— Балтимор — промърмори Лукас. — Значи е написал бележката вкъщи, а предния ден е вечерял миди. Дошъл е във Вашингтон, за да пусне писмото пред кметството. После…