Драконите на сломеното слънце [bg]

Навсякъде край него се виждаха посивели дървета. Посивели и умиращи или сиви и мъртви. Тревата беше сива, бурените бяха сиви. И всичко изгледаше така, сякаш е било изсмукано и изсушено.

Вече беше виждал нещо подобно някъде или бе чувал да се говори… Не можеше да си спомни, а и нямаше време за чудене. Забързано продължи търсенето, додето най-после откри каквото му трябваше — клон, който бе покрит с прах, но изглеждаше незасегнат от странната болест. Постави клона по протежение на ръката си и едва не припадна от ужасната болка, но скърцайки със зъби успя да запази съзнание. Раздра задната част на ризата си, за да го прикрепи с нея на място. Краищата на пречупената кост скърцаха един в друг. Болката и отвратителният звук едва не го запратиха отново в несвяст. Отпусна се прегърбено и с наведена глава, като се бореше с повдигането и внезапната топлина, която го бе обляла.

Най-сетне избухването на червеникави звезди се оттегли и погледът му отново се проясни. Болката намаля донякъде. Силван притисна ранената си лява ръка към тялото и се изправи с олюляване. Вятърът бе стихнал. Вече не можеше да прецени в коя посока трябва да тръгне. Едва ли би могъл да се ръководи и по слънцето, не и при този ужасен перлен цвят на небето. Ако все пак рискува предположението, че по-ярката част от облаците бяха на изток, трябваше просто да им обърне гръб и да поеме в правилната посока.

За съжаление не си спомняше как или защо е паднал. Заговори си сам, колкото да чуе успокоителния звук на гласа си:

— Последното, което помня, е, че пътят за Сителност беше точно пред мен — каза високо. Говореше на езика на Силванести, езикът на своето детство, който майка му тъй силно обичаше. — Някой или се е изкатерил, или е паднал в тази клисура — произнесе, като хвърли замислен поглед към зигзагообразната следа, оставена по склона. По устните му заигра печална усмивка. — Мога само да предположа, че този някой съм бил аз. Навярно съм стъпил накриво в мрака и съм се търколил надолу по ската. Което значи — добави поободрено, — че пътят минава някъде там горе вдясно. Надали ще ми се наложи да вървя дълго.

Започна да се катери по стръмния склон на клисурата, ала последното се оказа далеч по-трудно, отколкото му се бе сторило в началото. Сивата пепел беше образувала хлъзгава като гъша мас кал. На два пъти се олюля и полетя обратно надолу, блъскайки немилостиво ранената си ръка, като едва не загуби съзнание.

— Така няма да стане — измърмори.

Реши да тръгне по дъното на клисурата, без да изпуска от очи края й, с надеждата да се натъкне на оголени скали, които да използва като стълби, за да преодолее хлъзгавия склон.

Препъваше се по неравната земя в мъгла от агония и страх. Всяка стъпка запращаше в ръката му пробождаща болка. Все пак не можеше да си позволи да спира и продължаваше да гази из лепкавата кал и мъртвите растения, в търсене на изход от тази сива долина на смъртта, която започваше да ненавижда от душа и сърце така, както затворникът мрази килията си.