![Драконите на сломеното слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/4/drakonite-na-slomenoto-slnce-bg-download.jpg)
Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
Изгаряше от жажда. Усещаше вкуса на пепел в устата си и с копнеж си представяше как отпива глътка чиста вода, която да отмие неприятното усещане. На едно място се натъкна на локва, ала водата в нея също бе покрита със съвсем тънък слой пепел и не можа да се насили да отпие, така че просто продължи напред със залитане.
— Трябва да се добера до пътя — произнасяше отново и отново в едно с ритъма на собствените си стъпки. — Не бива да спирам — казваше си сънливо, — понеже ако умра тук, ще се превърна в посивяла мумия и никой никога няма да ме открие.
Клисурата свършваше изведнъж в бъркотия от струпан камънак и изпопадали дървета. Силван се стегна, пое дълбоко въздух и избърса ледената пот от челото си. Почина си за момент и започна да се катери, като непрекъснато се пързаляше по хлъзгавите скали, поради което неведнъж му се наложи да подхваща изкачването отначало. Независимо от всичко обаче все така упорстваше, решен да се измъкне от клисурата, дори това да е последното дело на живота му. Вече беше съвсем близо до върха и мястото, откъдето предполагаше, че пътят трябва да се вижда ясно.
Надзърна през дънерите на посивелите дървета, сигурен, че пътят е там, но не успява да го види заради странното потрепване на въздуха — потрепване, което караше дърветата да играят размазано пред очите му.
Продължи да се изкачва.
— Мираж — каза високо. — Като да видиш вода по средата на пътя в горещ ден. Ще изчезне веднага щом го наближа.
Най-после се добра до върха и отново погледна през дърветата, опитвайки да открие пътя, който със сигурност лежеше някъде отвъд тях. За да не спира, постепенно бе превърнал представата за него в най-важното нещо на света — по-важно от всяка болка — и сега вече не съществуваше нищо друго освен пътя и необходимостта да се добере до него.
— Трябва да се добера… — мърмореше като в транс. — Пътят е краят на болката, пътят ще ме спаси, мен и хората ми. Веднъж щом стигна до него, със сигурност ще се натъкна на някой отряд съгледвачи от армията на майка ми. Ще им предам мисията си. После ще се простра на пътя, болката ще свърши и сивата пепел ще ме покрие…
Подхлъзна се и едва не падна. Страхът мигом го изтръгна от унеса. Младежът разтреперано се изправи и се ощипа, за да накара съзнанието си отново да изплува от приятното място, в което отчаяно се опитваше да намери покой. Беше само на няколко стъпки от пътя. С благодарност установи, че тук дърветата отново са зелени и са засегнати съвсем леко от странната сива болест. Листата им все още имаха цвят, макар да изглеждаха оклюмали. Дървесната кора също имаше необичайна окраска и на места се ронеше.
Погледът му започна да блуждае. Виждаше пътя, но неясно. Всичко пред очите му потрепваше, додето най-сетне не почувства как му се завива свят. Зачуди се смутено дали пък това не се дължи на падането.
— Може би ослепявам — изрече сам на себе си.
Стреснато обърна глава и погледна зад гърба си. Зрението му се проясни. Сивите дървета се възправяха право нагоре и вече не трепереха. Облекчено погледна пътя. Изкривяването на образа се повтори.
— Странно — промърмори. — На какво ли се дължи?
Неволно бе забавил крачка. Изучи потрепването от по-близо. Имаше необикновеното усещане, че изкривяването е причинено от мрежа, опъната от някакъв чудовищен паяк. Нямаше никакво желание да се приближава повече. Имаше обезпокоителното усещане, че паяжината ще го улови и вече няма да го пусне, след което ще изсмуче живота от него така, както го бе изсмукала от всички тези дървета край него. Ала въпреки това, отвъд нея лежеше пътят — негова цел и единствена надежда.
Направи крачка напред, но внезапно бе принуден да спре. Не можеше да продължи. Пътят бе там, само на няколко стъпки от него. Заскърца със зъби и упорито продължи, като несъзнателно се сви от предстоящото усещане за полепнала по лицето му паяжина…
И не успя. Не почувства нищо. Не съществуваше ничие физическо присъствие, което да го възпира и все пак не можеше да продължи напред. Можеше да се движи странично, можеше да отстъпи, но нямаше начин да пристъпи напред.
— Невидима бариера. Сива пепел. Умрели или умиращи дървета — измърмори.