![Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/7/mechove-v-leda-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Димитров Иван, Мирчев Василь
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
Магии, битки, приключения, подвизи, предателства – всичко това ви очаква на страниците на Мечове в леда!
Съдържание Предговор – Александър Драганов (предговор) – стр.4 Сказания за Ледената Планина – Александър Драганов – стр.6 Лихварят – Александър Драганов – стр.37 Кулата в Леденото Езеро – Бранимир Събев – стр.77 Златният Вълк – Васил Мирчев – стр.111 Пратка от Египет – Иван Димитров – стр.130 Сянката на Магьосника – Станьо Желев – стр.161 Подменена Приказка – Яна Маркова – стр.193
— Благодаря ти, Кааверг — тихо изрече принцът.
Принцеса Вернатар, магьосницата вампир, владетелка на Торнет Хатсен Рале, се луташе безцелно из стаята. Магията на Белия Мрак бе по-могъща от всичко, с което досега се бе сблъсквала и заглушаваше сетивата и уменията й.
— Къде съм? — проеча глас до нея. Или пред нея, зад нея? Гласът на принц Глациус.
— Ти си в Торнет Хатсен Рале, Кулата на Хилядата Лъчи, принце мой — извика магьосницата и безпомощно размаха ръце. Сякаш мярна образа му… Не, разми се в белотата.
— Коя си? — отекна отново същия глас.
Жената се обърна — за миг бе сигурна, че го съзря, ала пак изчезна.
— Аз съм Вернатар, владетелка на кулата. Твоята принцеса, любов моя — умолително протегна ръце вампирката.
Този път гласът прозвуча точно пред нея. Глас, режещ като зимен вятър, студен като вечни ледове.
— Ти не си моята принцеса.
Принц Глациус се яви пред Вернатар и замахна. Валкемор премина между протегнатите ръце и се заби в гърдите й, пронизвайки сърцето.
— Не… — изшептя принцесата, стиснала безсилно хладното острие. От дланите й се точеха черни капки кръв и тупваха безшумно някъде долу. — Защо ме уби, принце? Защо бе уби, любов моя?
Глациус приближи устни до ухото й и прошепна:
— Защото любовта не е робство, принцесо. Любовта е свобода.
С леко пукване Белият Мрак изчезна така внезапно, както се бе появил. Глациус изтегли оръжието си и остави агонизиращата вещица да се свлече на пода.
Лазейки сред локва от тъмната си кръв, Вернатар се доближи до огледалото и протегна ръка към него.
— Хетуспел — отрони се от устните й.
Принцът си спомни легендата за изгубеното Огледало на Истината, което показва в себе си верният облик на всичко. Сега той съзря в него отражението на красивата умираща принцеса. Оттам го гледаше съсухрена старица, облечена във вехти дрипи, изтъкани сякаш от гъсти паешки мрежи. Вернатар се обърна по гръб на пода, отпусна ръце до тялото си и спря да диша. Снагата й мигновено се вдърви, превръщайки мъртвата в статуя от порцелан, по който отчетливо пробягаха дълбоки пукнатини и я натрошиха на сухи парчета.
Глациус бавно се приближи до трепкащата повърхност на Хетуспел. Искаше да разбере истината за себе си. Огледалото на Истината се избистри и го показа такъв, какъвто е в действителност.
Принцът изненадано се вгледа — на пръв поглед изглеждаше точно такъв, какъвто го показваше и обикновено огледало. Взря се по-внимателно и разбра.
Леденостудените му сини очи, които смразяваха всекиго, се отразяваха топли и замечтани, зелени като листата на дърветата, като тучните поля напролет.
Някой се изкашля зад гърба му.
— Ще ми помогнеш ли да стана, или ще се оглеждаш цял ден като фуста?
Принцът се усмихна.
Кааверг.
Двамата вървяха из прашните коридори на кулата, заобикаляйки внимателно разпадналите се кухи рицари.
— Задължен съм ти — каза Глациус.
Джуджето махна с ръка.
— Ама си забраван значи… Не помниш ли, че ни спаси с елфа от сигурна смърт? Сега сме квит.
— А какво стана с Елтар?
Отговор не последва и Глациус тъжно замълча.
Стигнаха портата и Кааверг внимателно откачи тоягата с боздуганите. Отвън се чуваше само воя на вятъра. Джуджето предпазливо открехна вратите и двамата с принца излязоха на площадката.
Всички немъртви бяха натръшкани на купчини — толкова много бяха. Зловещи камари от кости и метал, показващи удивителния брой на бойците, загатващи за тяхното могъщество.
Кааверг нарами касетката и се провикна:
— Хайде, стига си зяпал кокаляците! Да слизаме долу! На бас, че оня нежния е още жив!
— Дано… — отрони въздишка Глациус и забърза след джуджето.
Слязоха в подножието на кулата и съзряха техния другар досами ледените води. Лежеше в замръзнала локва от собствената си кръв, а натрошените му кости стърчаха от тялото. В изтерзания му поглед се четеше примирение и обреченост.
Кааверг клекна до него и зацъка безрадостно.
— Няма да го бъде нашия приятел — въздъхна той. — Винтакун ще го прибере в селенията си…
— Рано е да се каже — възрази Глациус, бръкна в торбата и извади стъкленица със зелена течност.
Последният подарък от Дарагон.