Зовът на барабана [bg]

— Реките нямат вълни — казах аз. — А аз се отнасям с още по-голямо отвращение към мисълта да изминем пеша двеста мили през калта. — Иън се ухили широко, но бързо смени усмивката с разсеяно изражение, когато Джейми насочи взора си към него.

— Освен това — казах аз, — ако ти стане лошо, иглите са у мен. — Потупах джоба, в който държах малкия комплект златни игли за акупунктура в кутийката им от слонова кост.

Джейми издиша силно през нос и не каза нищо повече. След като уредихме този въпрос, основният проблем беше да платим за превоза.

Не бяхме богати, но имахме малко пари, в резултат на споходил ни по пътя късмет. Докато се движехме на север от Чарлстън и къмпингувахме край пътя през нощта, открихме една изоставена ферма в гората. Растителността почти я беше погълнала отново.

Фиданки на тополи пробиваха като копия гредите на падналия покрив и храсти стърчаха през голяма пукнатина в огнището. Стените бяха полусрутени, черни, изгнили и покрити със зелен мъх и червеникава плесен. Не можеше да се каже от колко време е изоставено мястото, но беше ясно, че хижата и поляната ще бъдат погълнати от гората до няколко години, нищо нямаше да остане от тях, освен срутените камъни на комина.

Обаче сред дърветата открихме остатъци от малка прасковена градина, плодовете бяха узрели и нападнати от пчели. Изядохме колкото можахме, спахме сред руините и станахме преди изгрев. Натоварихме каруцата с купчини гладки златисти плодове — сочни и кадифени.

Продадохме ги по пътя и пристигнахме в Уилмингтън с лепкави ръце, кесия с монети — предимно пенита — и с вмирисани на ферментация коса, дрехи и тела, сякаш се бяхме киснали в прасковено бренди.