Плясъкът на крилете му [bg]

— Вкъщи има ли и други като теб, красавице? — присмя ѝ се келешът, който явно се смяташе за главатар на групичката. Дийдри се втренчи в него и издаде нещо като задавен вой, най-добрият ѝ опит да се прави на неохотна кокетка.

— Какво ще кажеш за една духовейка — рече един от другите. Дийдри не знаеше какво е „духовейка“, но можеше да познае заплахата, щом я чуе. Третият келеш с цилиндър я сграбчи за ръката, изсмя се и каза:

— Цуни-гуни!

Кадбъри тъкмо щеше да се намеси, когато някакъв около петдесетгодишен мъж подвикна нервно на младежите:

— Ей, я оставете момичето на мира.

И тримата се обърнаха към спасителя на Дийдри.

— Що не дойдеш да ни накараш, шишко?

Мъжът, който и без това си беше блед, пребледня още повече и не помръдна. Кадбъри реши да се престори на облекчен влюбен, намерил загубената си изгора („Аха, ето те, миличка. Търся те от половин час!“) Но вече беше прекалено късно. Келешът стисна по-здраво ръката на Дийдри. Лявата ѝ ръка вече бе бръкнала в джоба и вадеше къс нож с широко острие. С цялата си мършава сила тя го заби в гърба му, между шестото и седмото ребро, и докато той падаше с вик, се изтръгна от хватката му. Главатарят отскочи и се завъртя, така че ударът, насочен към гърба му, го улучи в корема, последван от удар в сърцето. Третият нехранимайко се опита да заговори, протегнал ръце да предпази гърдите и корема си.

— Аз…

Но така и не довърши. Ножът на Дийдри се заби в окото му. Тя огледа тълпата, за да види дали някой друг не идва към нея. Хората обаче бяха застинали и онемели, неспособни да възприемат тази нацапотена кукличка, свирепата празнота в очите ѝ и кръвта по земята.

Кадбъри се приближи до нея в тишината, нарушена, когато останалият без око мъж започна да вика майка си.

— Мила моя — каза Кадбъри, — мила моя. — Опитваше се внимателно да я извади от екстаза, който я бе обхванал. Тя премигна и го позна. Той сложи бавно отворената си длан върху нейната, като внимаваше да не я хваща, и я поведе.

За негова изненада, никой не ги последва. Двамата криволичеха по красивите тесни улички. Поне за момента бяха в безопасност; стражата в този мирен град не бе свикнала на нещо повече от късна пиянска свада от време на време. Поне му се изясни какво трябва да прави: измъкни се оттук и не спирай да вървиш. Но в Испански Лийдс го чакаше нетърпеливият Кити Заека, и на Кадбъри хич не му се мислеше как ще дава обяснения защо се е стигнало до това фиаско, както и за вероятността Кейл да стане жертва на Двамата Тревър. Трябваше да покаже, че е направил сериозен опит да спаси някак си положението. Не би могъл да съществува по-силен контраст от този между Боско и Кити Заека, но те си приличаха по едно: и двамата смятаха, че Томас Кейл е талисман за бъдещето. („Духът на нашата епоха, драги ми Кадбъри, обладава някои хора, и откриеш ли такъв човек, трябва да го следваш, докато прегори.“)