Гробовни тайни [bg]

— Искаш ли да разбереш какво точно се е случило?

— Ще ми кажеш, след като направя кафето. — Усещах погледа му върху себе си, докато включвах кафемашината. — Как е Дебора?

— Отлично след развода.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Тя самата изобщо не съжалява. Поне децата бяха достатъчно големи, за да решат при кого искат да живеят. — Той присви очи и се усмихна, но в усмивката му нямаше топлота. — Виждам ги два пъти в месеца.

Не знаех какво да кажа.

— Все още ли си в Екситър?

— Да, в Главното полицейско управление.

— Повишиха ли те?

— Не, още съм инспектор.

Каза го така, сякаш ме предизвикваше да направя някакъв коментар.

— Кафето ще е готово след минута — казах аз. — Да седнем.

Кухнята беше достатъчно голяма, за да играе ролята и на трапезария. Щяхме да се чувстваме по-удобно в хола, но не исках да каня Тери там. И без това се чувствах неловко в неговото присъствие.

Той се настани срещу мен. Бях забравил колко едър беше. Явно се поддържаше в добра физическа форма, но вече се забелязваха признаци на наближаващата средна възраст. Сигурно оплешивяването много го тревожеше.

Настъпи продължително мълчание. Досещах се какво ще последва.

— Много вода изтече оттогава — каза той с неразгадаемо изражение. — Все си мислех да ти се обадя, особено след онова, което се случи с Кара и Алис.

Не казах нищо, само кимнах. Чаках да поднесе неизбежните съболезнования така, както човек се подготвя да му нанесат удар. Дори след толкова години думите ми звучаха не наред, сякаш смъртта на жена ми и дъщеря ми нарушаваха някакъв фундаментален закон на Вселената.

Надявах се, че ще замълчи, след като бе казал каквото се очакваше да каже в подобни случаи. Но той не беше свършил.

— Мислех да ти пиша, но нали знаеш как става. След това чух, че си се преместил, престанал си да се занимаваш със съдебна медицина и си отишъл в някакво затънтено място в Норфолк. Така че нямаше много смисъл да ти пиша.

Наистина нямаше. По онова време не исках да чувам за никой, свързан с предишния ми живот. Особено Тери.

— Радвам се, че си се върнал към предишното си занимание — продължи той, след като видя, че няма да му отговоря. — Едно пиленце ми каза, че работата ти много вървяла. Върнал си се в катедрата по съдебна медицина в Университета, нали?

— Засега.

Не исках да говоря за това, не и с него, затова смених темата.

— Кога е избягал Монк?

— Миналата нощ. Ще го съобщят в новините по обяд. Днес ще е добър ден за проклетите журналисти.

Раздразнението личеше не само в гласа, но и по изражението му. Тери никога не бе обичал медиите, поне това не се беше променило.

— Какво стана?

— Получил е сърдечен пристъп — каза той и се усмихна мрачно. — Човек би си казал, че изчадие като него няма сърце. Но някак е успял да убеди лекарите в Белмарш да го преместят от затворническата в друга болница. По пътя успял да се освободи от белезниците, пребил пазачите и шофьора на линейката и изчезнал.