Дългият път към дома [bg]

Автор: Пенни Луиза
Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: СофтПРЕС
ISBN: 9786191515158
Переводчик: Нели Лозанова
Жанр: Полицейские детективы

Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:

В „Дългият път към дома“ главен инспектор Гамаш вече се е оттеглил от полицията, за да се отдаде на заслужена почивка. Идилията и спокойствието обаче не продължават дълго, защото съвсем скоро бившият инспектор научава, че неговият съсед Питър е изчезнал. Неспособен да откаже помощ на приятелите си, Гамаш се впуска с тях в разследване, което накрая ги връща у дома, но не и преди да са изгубили нещо по пътя. Арман Гамаш, бившият главен инспектор на отдел „Убийства“, най-накрая е намерил така жадуваното спокойствие в новия си дом — село Трите бора. Всяка сутрин той следва един и същ ритуал: качва се на хълма, сяда на пейката и чете от малка книга, но никога не стига до последната страница. И никога не говори за раните в душата си. За разлика от Клара Мороу, която от година не знае нищо за съпруга си Питър. Двамата си обещават да се срещнат точно дванайсет месеца след раздялата си, но той така и не се завръща. Тревогата на Клара нараства с всеки изминал ден и у нея назрява неизбежното решение — да поиска помощ от Гамаш. Макар и неохотно бившият инспектор изоставя идиличното село и заедно с някогашния си заместник Жан Ги, Клара и Мирна Ландерс поемат на пътешествие все по-навътре в Квебек. И все по-навътре в душата на Питър Мороу. Разследването ги отвежда до самото устие на величествената река Сейнт Лорънс — местност, толкова безлюдна и прокълната, че първите мореплаватели я наричат „земята, която Бог дал на Каин“. И къде другаде, ако не именно там, човек би се сблъскал с пагубните последици от действията на някого, готов да продаде собствената си душа, за да възвърне славата си. Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.

Перейти на страницу:

Продължаваше да не му е забавно. За щастие, не бе и очаквал.

— Вижда ли се? — извика за десети път през последните няколко минути.

— Просто се отпусни и се наслаждавай на гледката — дойде търпеливият отговор. — Рано или късно ще стигнем.

— Единствената гледка наоколо е задникът на коня ви — оплака се Жан Ги, а когато Гамаш се извърна и го изгледа с престорен укор, добави „сър“.

Бовоар се полюшваше напред-назад на гърба на своя кон, но не искаше да си признае, че започва да му харесва. Макар че „харесва“ бе силно казано. Леката и ритмична походка на внимателното животно му се струваше все по-успокояваща. Движението му напомняше на поклащането на монасите, докато се молят. Или на майка, която утешава разстроено дете.

Гората тънеше в тишина, нарушавана само от потропването на копитата и от шумоленето на подплашените птици. Колкото по-дълбоко навлизаха в леса, толкова по-спокойно и зелено изглеждаше всичко.

Сърдечната чакра. Една от жителките на селото, която стопанисваше близкия йога център, веднъж му бе разказала за нея.

„Зеленото е цветът на сърдечната чакра“ — бе казала, сякаш заявяваше неоспорим факт.

Тогава не й обърна внимание. А и сега, за пред хората, щеше да запази пренебрежителното си отношение. Но в дълбините на душата си, в прегръдките на тази зеленина, бе започнал да се замисля.

Пред себе си виждаше Гамаш, който се поклащаше на гърба на създанието. От дисагите стърчеше карта на Париж.

— Стигнахме ли до Лувъра? — попита Жан Ги.

— Замълчи, глупецо! — отговори бившият му шеф, като този път дори не си направи труда да се обърне. — Знаеш много добре, че го подминахме преди известно време. Търсим Айфеловата кула, а след нея — петнайсети арондисман.

— Oui, oui, zut alors — рече Бовоар носово и се изкикоти по типично френски маниер.

Отпред долетя гърлен смях.

— Ето я — посочи Гамаш и в този момент Бовоар разбра точно на какво му бе напомнила тази ситуация. За илюстрация с образа на Дон Кихот, която бе виждал в една книга.

Гамаш сочеше към грубо скована къщурка насред гората, където живееше още по-груб мъж. Или може би великан.

— Да нападаме ли? — попита Бовоар и дочу тихо боботене, което не можеше да се сбърка: началникът се смееше.

— Хайде, Санчо — прикани го Гамаш. — Светът има нужда от нашата незабавна намеса.

И Жан Ги Бовоар го последва.

* * *

Професор Маси слушаше, без да прекъсва и без да реагира. Само кимаше от време на време, докато Клара му разказваше за Питър. За кариерата, за творчеството, за съвместния им живот.

Накрая вече не бе останало нищо за разказване.

Професорът си пое въздух безкрайно бавно. Задържа го за миг, като не отместваше очи от жената пред себе си. Сетне издиша.

— Питър е късметлия — отбеляза старецът. — Освен в едно отношение. Явно не осъзнава какъв късметлия е.

Тогава Мирна седна на столчето до статива. Професорът бе прав. Тя отдавна бе разбрала тази истина за Питър Мороу. Животът му бе изпълнен с късмет, здраве, творчество и приятели. Живееше на спокойно и безопасно място. Имаше любяща партньорка до себе си. Само една частичка нещастие помрачаваше битието му — Питър Мороу като че ли нямаше ни най-малка представа колко щастлив е всъщност.

Професор Маси се протегна и художничката отпусна едрите си длани в неговите още по-големи ръце.

— Имам надежда — рече възрастният мъж. — Знаете ли защо?

Клара поклати глава. Мирна поклати глава. Омаяна от тихия и уверен глас.

— Оженил се е за вас. Можел е да избере която и да е от всичките си умни, привлекателни и успешни състудентки. — Професор Маси се обърна към Мирна. — Питър несъмнено беше звезда. Много талантлив ученик. В колежа по изкуствата, оказва се, не е достатъчно само да разбираш от изкуство. Важно е отношението. Тук е пълно с намусени хлапета, облечени в черно. Такъв беше и Питър. Единственото изключение бе…

Професорът рязко и с известна доза драматизъм извърна глава към Клара, която тъкмо попиваше бирата от дънките си.

— Доколкото си спомням, Питър не страдаше от липса на дамско внимание — рече Маси. — Но в крайна сметка не е хлътнал по някое талантливо и наперено момиче, а се е влюбил в привидно бездарна особнячка.

— Струва ми се, че това прозвуча обидно — разсмя се Клара и обясни на Мирна: — Не си го виждала какъв беше тогава. Красавец. Висок, с дълга къдрава коса. Като оживяла гръцка скулптура.

— И как спечели сърцето му? — поинтересува се Мирна. — С женски хитрости?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?