Тебеширения човек [bg]

Мъча се да прогоня образа на Шон Купър от съзнанието си, но той отказва да помръдне.

Бас държа, че е целият зелен и подпухнал, а рибите са му изяли очите.

Естествено, той не изглеждаше така. Поне при първата си визита.

− Значи смятат, че е дете? — питам.

Тя леко свива рамене.

− Всъщност не знам, но чух, че…

Преди да успее да довърши, телефонът в джоба ми иззвънява — отново в най-неподходящото време. Няколко души се извръщат и ме поглеждат укорително, сякаш приемането на обаждане е по-неуместно от тяхното вампирско бдение.

Вадя го с очакването пак да е майка ми, но греша. Оказва се Клои. Хвърлям извинителна усмивка на майката на Чарли и се дръпвам встрани от тълпата.

− Да?

− Много мило ми вдигаш, няма що. Трябва да поработиш върху маниерите си.

− Извинявай. Хващаш ме в лош момент. Да ти звънна по-късно?

− Няма нужда. Исках само да ти кажа, че приятелят ти си е забравил портфейла.

− Мики?

− Да, намерих го под масата, след като ти излезе. Сигурно е изпаднал от джоба му.

Смръщвам вежди. Почти обяд е и Мики трябва вече да е усетил липсата. Освен ако снощи не е бил толкова пиян, че още да спи в хотела.

− Добре, ще му се обадя да си го вземе. Благодаря.

− Пак заповядай.

Изведнъж ми хрумва нещо.

− Можеш ли да отвориш портфейла и да видиш какво има вътре?

− Чакай малко.

Чувам шумолене, сетне гласът й прозвучава отново.

− Така… Пари — около двайсет паунда, кредитни карти, разни бележки, шофьорска книжка.

− Ключ от хотел?

− А, да. Това също.

Ключът от хотелската му стая. Той му е бил нужен, за да се прибере. Естествено, на рецепцията са щели да му дадат друг, стига да е имал у себе си някакъв документ за самоличност…

Сякаш отгатнала мислите ми, Клои продължава:

− Това означава ли, че снощи не се е прибирал в стаята?

− Не знам — отвръщам. — Може да е спал в колата си.

Но защо не ми се е обадил? Дори да е решил да не ме безпокои, защото е късно, е можел да ми звънне сутринта.

− Надявам се да не лежи в някоя канавка — чува се в слушалката.

− Що за приказки, по дяволите?

Моментално съжалявам за тона си. Почти я усещам как настръхва отсреща.

− Какво ти става днес? Да не си се надигнал от леглото със задника нагоре?

− Извинявай — казвам. — Просто съм уморен. Отдавна не бях сомнамбулствал и явно ми е подействало на нервите.

− Моля — отвръща все още хладно тя. — Реши ли какво ще правиш с твоя Мики?

− Ще му звънна ей сега. Ако не го намеря, ще отида до хотела да му оставя портфейла и да проверя дали е добре.

− Ще го оставя на масичката в антрето.

− Излизаш ли някъде?

− Бинго, Шерлок. Моят бурен социален живот, нали се сещаш.

− Добре, ще се видим по-късно.

− Искрено се надявам да не е скоро.

Тя затваря и ме оставя да се чудя как да тълкувам думите й. Дали като шега, че ще се прибере късно, или като искрено нежелание да общува със злонравен идиот като мен.