Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
В мрака на настъпващата зора едно лице го наблюдаваше от близкия листак.
Не… лицето беше част от храста. Оформяха го листа и клечки, създаваха и буйната му брада. Вместо очи имаше боровинки, а празнината между зеленината представляваше пакостливо ухилена уста.
Лицето изчезна сред храстите толкова бързо, колкото се беше появило, и Ронин се зачуди дали не си го е въобразил. Игра на приближаващата светлина? Невъзможно! Не и в такива детайли.
И все пак…
Звук на извадено от ножницата оръжие привлече вниманието му. Един по един нощните елфи се приготвяха за битка, която не разбираха, но знаеха, че предстои. Дори свирепите котки усещаха опасността, защото ускориха и без това бързия си ход, изпънаха гърбове и оголиха свирепите си зъби.
Варо’тен внезапно посочи надясно.
— Натам! Натам! Бързо!
И в този миг гората се изпълни с живот.
Огромни, покрити с листа клони се спуснаха надолу, пречейки на ездачите да виждат. Храстите наскачаха и оформиха ниски пъргави фигурки с мълчаливи и засмени зелени лица. Горският килим сякаш впримчваше ноктите на всяка пантера и не един ездач падна на земята. Нощните елфи безразсъдно си крещяха един на друг в опит да се организират, но само добавяха към засилващия се хаос.
В околността се чу нисък стон. Ронин успя само бегло да мерне ставащото, но беше сигурен, че вижда масивно дърво, което се наведе и отнесе с гъстата си корона двама от нощните елфи и животните им.
Проклятия изпълниха гората, а Варо’тен се опитваше да си върне контрола над отряда. Малцината елфи, които още бяха по седлата си, се виждаха в чудо, докато едновременно сечаха нападащите ги клечки и правеха всичко възможно да държат под контрол превъзбудените пантери. Въпреки огромния им ръст, големите котки явно не харесваха това, срещу което се бяха изправили, и се опитваха да се дръпнат назад, макар ездачите им да ги пришпорваха.
Варо’тен извика нещо и внезапно към различни части от гората изхвърчаха бързи виолетови пипала от блестяща енергия. Едно от тях удари приближаващ се храст и го превърна в пламтяща факла. Но въпреки ужасяващото си състояние съществото продължи напред без да спира, оставяйки огнена диря след себе си.
Почти веднага вятърът, който до момента почти не духаше, зави и заръмжа, сякаш вбесен от атаката. Беше толкова силен и яростен, че кал, счупени клони и листа се разхвърчаха във всички посоки и изпълниха въздуха, като по този начин още повече влошиха видимостта на елфите. Пламъците изгаснаха, ала жертвите им обърнаха точно толкова малко внимание на невероятното си спасение, колкото и на предхождащата го огнена гибел. Един голям клон удари нощния елф, който стоеше до Варо’тен.
— Прегрупирайте се! — извика белязаният капитан. — Прегрупирайте се и отстъпвайте! Бързо, мътните ви взели!
Внезапно покрита с листа ръка запуши устата на Ронин. Отново видя същото смайващо лице, после усети втори чифт ръце, които хванаха краката му.
Съвсем безцеремонно двете безтелесни ръце запратиха магьосника встрани.
Пантерата усети това и заръмжа. Още от малките същества-храсти се затичаха около звяра и започнаха да го тормозят. Докато светът се въртеше около него, Ронин забеляза, че Варо’тен се обръща, за да види какво става. Намръщеният елф прокле, когато разбра, че безценните му затворници са откраднати, но преди да успее да вдигне ръка, за да ги спре, от дърветата се спуснаха още клони, които впримчиха ръцете и лицето на капитана.
Съществата-храсти хванаха Ронин доста преди да се забие с главата напред в земята. После го помъкнаха към гората подобно на пън тихо и без излишни движения. Магьосникът можеше само да се надява, че и Крас е бил спасен, защото не виждаше нищо друго, освен обвитата в листа фигура пред себе си. Въпреки размерите си, малките му спътници явно бяха много силни.
След това, за негово удивление, пътят им бе прерязан от самотен нощен елф и ръмжащата му пантера. Ронин го разпозна като онзи, наречен Колтариус. Гледаше отчаяно, сякаш бягството на магьосника означава смърт за него. А от малкото, което човекът бе научил за капитана, не се съмняваше, че случаят е точно такъв.
Без да хаби думи, ловецът смушка звяра си. Елфите, които Ронин познаваше, особено обичната му Верееса, бяха същества, които безкрайно силно почитаха природата. Расата на Колтариус обаче, явно хич не се интересуваше от нея. Той посичаше клонките и храстите, изпречили се на пътя му, с несдържана ярост. Нищо нямаше да го спре да достигне жертвата си.