Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
му се не радвам, като с него е свързана младостта ми — от безгрижното абитуриентско време до хабилитирането ми за доктор!
Хладно и сумрачно есенно утро е, ръми; едно небе като мокър брезент е надвиснало над кестените, а до мен върви момиче с бяла жарсена рокля, розово коланче стяга талията й, толкова тънка, че дори се чудиш как може да поддържа бюст с вече доста понаедрели гърди. Руси къдри се подават изпод широкополата й сламена шапка и аз трябва да избързам половин крачка напред, за да погледна в бистрите й сини очи. Ние говорим, а за какво, бог знае. Пък има ли значение? Аз съм абсолвент, пече «свободен» гражданин, а тя ще бъде догодина абитуриентка. Дели ни една година. Но какво значение има една година? Да е вечност, пак няма значение, камо ли една година!
За какво говорим ли? За безнадеждни неща. Нашата обич няма бъдеще, затова е безкрайно красива. Хризантемата е тъжна, но има ли по—красиво цвете от хризантемата? И карамфилът е красив, и розата, но красотата им е като мелодиите на Щраусови валсове, а хризантемата — хубостта на хризантемата напомня, да речем, музиката на един Моцарт или Шопен. Не зная дали през ония абсолвентски времена съм правел такива високопарни сравнения9 но сега, като си мисля за момичето с бялата рокля и за нашите взаимни чувства, на ум ми иде хубостта на хризантемите.
Ето го Орловия мост, с фенерите. Каква дяволска промяна е настъпила! Няма го ослепителното слънце на юни, вали сняг, чист, пухкав сняг е оплел с мрежите си целия свят. От замръзналото езеро през огромната фуния па един грамофон се сипе мелодията на валса:
Сашко мой, мирно стой!
Една целувка ще ти дам,
сал ве пипай тук и там!
На леда се пързалят множество хора, мъжете са с бомбетата си и изглеждат смешни, но жените са като танцуващи цветя, с бели пуловери и дълги поли, нашарени с цветни ивици. Когато една девойка разпери ръце и започне да се върти около себе си, да прави нещо като пирует на леда, полата й се издува като чадър и открива краката й до над коленете, една твърде приятна гледка за зяпачите, които са застанали на брега.
Аз не се взирам дълго, за да я разпозная, веднага я забелязвам, а и тя ме забелязва по някакъв магически начин тутакси. Правейки кръгчета и осморки, весело ми маха с ръка.
После ние вървим по бялата алея, която води към Езерото с червените рибки. Безлюдно е, глухо, снежинките падат по раменете ни, по очите. Ние се спираме, разкопчаваме палтата си, за да не ни пречат, и се прегръщаме — това е прегръдка без бъдеще, тъжна. Нейните къдри, по които има сняг, мокрят лицето ми, дъхът й ме зашеметява; защо времето не спре за минута, за две! ... Сантиментална история, но по онова време, кой на деветнадесет години не е бил поне малко сантиментален?
Може би затова в ония години и любовта беше красива. Защото красота, в която няма бариери за преодоляване и тъжен размисъл за щастието, не е изобщо красота. Веселата любов прилича на оперетна музика. Докато слушаш — забавно ти е, а сетне забравяш. Толкова години са изминали,а чертите на момичето с бялата рокля така дълбоко са се врязали в паметта ми, че ще ги нося навярно в душата си, докато съм жив. И други «с бели рокли» са минавали през живота ми, и с тях ми е било весело, но съм ги забравил и може би тъкмо за това, че ми е било весело с тях.
Сега алеите са мокри от дъжда и наоколо е черно от голите клони на дърветата. Минавам покрай паметника на Яворов. Тука наблизо се срещнахме за последен път с първата ми жена, която по това време беше преминала в нелегалност. Един час по—късно полицаи я застреляха при сградата на Патриаршията. Бяхме съпрузи около девет месеца. Да съм изпитвал към нея някакви особени чувства — едва ли, просто ни беше сближила общата работа.
Вървя и си мисля, как ли щяхме да живеем с онова момиче, ако любовта ни имаше бъдеще? Дълго не бихме живели заедно, тъй ми се струва. Ние бяхме от два различни свята. Пък и животът показва, че осъществената любов умира по—бързо от неосъществената. Идва ми на ум такава еретична мисъл: когато мечтата на един човек се превърне в действителност, тоя човек обеднява. Най—беден човек е тоя, чиито мечти са се превърнали до една в действителност. Човек без мечти — това е човек сиромах.
Когато в тоя мъчен и суров живот човек не може да задоволи елементарните си потребности, мечтата е като онова слънце, което грее в далечината, но не топли. Аз зная, че ще настъпи някога време, и то скоро може би, когато човек ще живее без страхове за утрешния ден и когато човек за човека ще бъде брат и другар; тази вяра в бъдещето е като онова слънце, което грее в далечините. Па него може да се любуваме, да се радваме, от светлината му можем да черпим вдъхновение, но то не е в състояние да замести въглищата за през зимата, които изглеждат недостъпни, защото кесията ни е празна, нито може да замести зимните дрешки, от които се нуждае малкият Лука.