Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Очите му отчаяно обходиха малката кола. Искаше му се да се обърне, да види как тя развързва кожените възли от всяка страна на талията си, как спуска мокрите кожени панталони надолу по бедрата си, нейните бедра…
Дяволите да я вземат! Тази жена толкова лесно подкопаваше самообладанието му. Без да разсъждава, Джеръл отхвърли покривките от леглото й и издърпа грубото платно, наречено чаршаф. Можеше да послужи. Поне беше достатъчно голямо, за да я увие цялата и да я скрие от погледа си.
С чаршафа в ръка Джеръл се обърна към Нарин, решен да не обръща внимание на голотата й. Просто щеше да наметне чаршафа върху нея, след това щеше да я положи върху койката, под покривалото, където тя благополучно щеше да изчезне от погледа му.
Нарин продължаваше да дърпа връзките на панталоните, но не постигаше нищо. Пръстите й трепереха, тялото й се тресеше, а през лицето й беше паднал тежък кичур мокра коса, който скриваше очите й.
С вик на неясен ужас Джеръл се спусна към нея и веднага я загърна с чаршафа, притегли я към себе си, за да може тя да поеме неговата топлина. Какъв сладострастен глупак беше! Да не осъзнае, че докато се отдава на фантазиите си, тя продължаваше да страда?
— Н-не искам… — възпротиви се тя и се опита да го отблъсне.
— Не ми пука какво искаш — отговори Джеръл грубо. — Трябва да се убедя, че няма да се разболееш.
С една ръка той изтегли връзките на кожените й панталони. Кожата беше мокра и набъбнала от водата и му бе трудно да развърже възлите, а и чаршафът му пречеше. Но той нямаше да го пусне, за да вижда по-добре какво прави. Нарин се нуждаеше от топлината и закрилата на сухото платно, опита да се самозалъже той, но знаеше, че това е само част от истината.
Ако отвързването на връзките беше трудно, то свалянето на панталоните бе почти непосилно. И не само защото кожата беше прилепнала към мокрото й тяло, или защото му пречеше чаршафът.
Джеръл се изпоти, докато свали панталоните й. После започна енергично да я разтрива с чаршафа, първо раменете, след това надолу по гърба и ръцете, като през цялото време плътно я държеше към гърдите си, за да я топли.
Той се мъчеше да се съсредоточи върху тази задача, но гъвкавото й тяло йод ръцете му заплашваше да разбие всичките му добри намерения. Дори не беше сигурен кой кого топли, защото с всеки следващ миг, с всяко поглаждане, температурата на нейното тяло се повишаваше.
Не се нуждая от помощта му, казваше си Нарин грубо. Не ми трябва. И все пак, въпреки мълчаливия протест, Нарин знаеше, че се залъгва. Този мъж, този миг бяха точно това, което тя желаеше. И ги желаеше отдавна, много отдавна.
Тялото й потръпна, зъбите й все още тракаха, но вътре в нея се надигна бурно разрастващо се желание, което потопи физическото неудобство в бушуващия прилив на страстта.
Би било съвсем нередно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя управляваше чувствата и тялото си. Градът й беше в опасност и тя носеше послание, което трябваше да спаси хората и Господаря й.
И нищо от това нямаше значение.
Не и сега.
В тази кола, в премигващите сенки, хвърляни от искрящата свещ, бяха само те двамата. Един мъж и една жена. Заедно.
Нарин се размърда в ръцете на Джеръл и се притисна още по-плътно към неговата топлина и сила.
Заедно. Толкова изкусителна дума, но толкова странна за някого, който е бил захвърлен на улицата като дете, за някого, чиято работа изискваше емоционална сдържаност, която да го държи на разстояние от хората наоколо.
Заедно. Няколко звука, нанизани като мъниста, които създаваха дума, която трогваше сърцето й, влизаше в самата й душа.
Нарин потърка буза в широката му гръд, спусна дланта си по хребета от мускули покрай корема му.
Джеръл едва задържа дъха си. Мускулите под ръката й заиграха.
Слаба въздишка на удовлетворение и желание се отрони от устните й. Нарин сгуши главата си в мъжественото възвишение на гърдите му. Малкият, твърд край на зърното му потри бузата й. Без да разсъждава, тя обърна глава и прокара език по този съблазнителен малък хълм от плът и бе възнаградена от тръпнещото поемане на дъх от Джеръл.
— Недей… — ръцете му се впиха в раменете й и той се опита да я отдалечи. — Ти не знаеш…
Но тя знаеше. Внезапно тя разбра какво точно желае. Знаеше, че има властта да поиска наградата си — да я изиска всъщност. И знаеше, че за Джеръл щеше да е невъзможно да й откаже.
Студът, който измъчваше тялото й допреди миг, изчезна в миналото. Той изгоря в огъня, който се надигна в нея, изгоря заедно с нейните съмнения, страхове и неувереност.
— Нарин! — името се откъсна от гърлото на Джеръл. Беше протест и молба.
Но нито протестът, нито молбата получиха отговор. Съществото, което той държеше в ръцете си, се беше превърнало от замаяно и треперещо бездомно създание във взискателна, съблазнителна жена, на която той не можеше да устои, както не можеше да устои на неумолимата вълна на желанието, което го заливаше.