Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
Той отиде до процепа. Нещо го измъчваше, нещо, което един от прислугата бе казал и което не можеше добре да си спомни. Уилям отново погледна през процепа. Къде е онзи жалък подлец, който ги беше пленил? Ако не дойдеше скоро, Уилям щеше да разбие вратата. Не можеше повече да стои в тази стая, без да се пъхне под одеялото до нея. Стиснал юмруци, той започна да се удря по главата, докато не изохка. Какъв глупак беше, да се самоизмъчва.
Тиха въздишка му подсказа, че тя се събужда. Като се завъртя бързо на пета, той загледа жадно очите й, докато тя се протягаше като котка върху сламеника. Дългата й коса нежно се разстилаше по красивите очертания на стройното й тяло. Тя беше най-прекрасното нещо, което беше видял през… той се засмя на себе си. Тя беше най-прекрасното нещо, което някога беше виждал.
Закъснялото желание за нещо драматично го свари неподготвен. Искаше да я изненада, да й достави удоволствие с възвръщането на зрението си. Той бързо се обърна към процепа, без да помисли, че това със сигурност ще го издаде, защото един сляп мъж не гледа през процеп.
— Уилям? — Думата прозвуча с музикалната сладост на флейта. Когато той не отговори, гласът й се разнесе тревожно: — Уилям?
— Ето ме, любов моя. — Той откри, че все още няма сили да я погледне и с детинска радост потри очите си с длани.
— Добре ли си? — попита го тя разтревожена от отсъствието на ясни нотки в гласа му.
В отговор той се обърна и я погледна. Очите й го поразиха. Пролетните виолетки отстъпиха пред кадифения цвят, или може би контрастът на черните й мигли с бялата кожа създаваше някакво неблагоприятно предимство. Устните й, като листенца на червен божур, бяха отпуснати в спокойния й сън. Заспала, лицето й изразяваше красотата на каменна скулптура; будна, комбинацията от фини черти, стройна фигура и нежна кожа създаваха една класическа жизнерадост, която можеше да изучава с часове.
Но тя всъщност не го гледаше. Той й намигна, но тя не реагира. Усмихна й се с една момчешка усмивка, за да привлече погледа й, но тревожното изражение на лицето й изпъкна по-силно.
— Уилям? — Тя отхвърли завивките и с едно бързо и грациозно движение стана. — Какво има? Как ти е главата?
Сора тръгна към него. Гърлото му се стегна и той не можа да я предупреди. Уилям протегна ръка към нея, но тя продължаваше да се движи, очевидно невиждаща жеста, невиждаща ведрото, докато пръстите й не докоснаха крака на стола. Коляното й се удари във ведрото и целият хитър план заедно със Сора полетя във въздуха.
Умът му бе обхванат от тревога. Той с облекчение чу нормалната за случая ругатня. Обгръщайки с ръце падналата красавица, той нежно я изправи.
— Има ли нещо счупено? — попита той.
— Разбира се, че няма — отговори Сора презрително. — Падала съм и по-лошо. Но ти, Уилям, оздравя ли?
— Да. — Той погледна краката й и забеляза червенината, която започваше да се появява над костта. — Ще те боли. — Уилям неочаквано разбра, че не я гледа в лицето. Един мъж, който искаше да изненада своята дама с възвръщането на зрението си, трябваше по някакъв начин да й подскаже добрата новина. От какво се страхуваше той?
Уилям замръзна. Страхува се? От какво? Какво беше видял с новите си очи, което не искаше да признае.
— Какво те измъчва? — попита настойчиво тя, като разтърси рамото му. — Вдървен си, сякаш си парализиран. Това ли те тревожи? Има ли части от тялото ти, които да не усещаш? Трябва да ми кажеш. Като се опитваш да го запазиш за себе си, само ще се измъчваш още по-силно.
— Всички части на тялото ми са добре. Всичките. — Той вдигна очи към лицето й и го видя, видя втренчения й поглед, насочен към него. Първата му плаха мисъл беше, че нейното зрение бе отнето, за да се възстанови неговото, но обичайното й държание отхвърли това подозрение. Липсата на безпокойство го убеди. Цялото му презрение и протест бяха насочени към тази красива, сляпа девойка. По тялото му пробягна тръпка. — Сора.
— Лъжеш ме — каза тя. — Знаех си, че не трябва да ти позволявам да ме любиш.
Тя се опита да свали ръката си от шията му, но той й попречи, като я залюля в ръцете си.
— Ако си болен, позволи ми да ти помогна — настояваше тя. — Пусни ме на земята.
— Да, ще те пусна. — Той я сложи на сламеника, после я зави с одеялото.
Тя му позволи да стори всичко това, заинтригувана и недоумяваща.
— Уилям? — прошепна тя, докосвайки лицето на коленичилия до нея мъж.
Неочаквано той почувства огромна вина.
— О, Боже мой, Сора, ти не виждаш.
Сора се изправи, притискайки одеялото до голото си тяло, докато проумее казаното от него. Обзе я пустотата на нейното съществувание. Отново я прониза болезнената мисъл: Никакво спасение! За теб няма никакво спасение.