Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
Тези богатства може би никога няма да изчезнат, мечтаеше си Сора.
Съзнанието й се възвърна, когато почувства тялото му да се отделя от нейното.
— Извинявай — промълви той и понечи да се отмести.
Съжалението я накара да го прегърне силно още веднъж. С разбиране, което я порази, той легна до нея и отстрани косата от лицето й.
— Ще има още — обеща той.
— Да — каза тя с надежда. Топлината в тялото й се беше възстановила. — Тя отметна одеялата към долния край на сламеника и прошепна:
— Горещо ми е.
През нощта тя отново постави крака си върху него и той се събуди изненадан.
— По дяволите, жено, отново си замръзнала.
— Да.
— Ако не беше отметнала завивките…
— Ти можеш да ме стоплиш — предложи тя, като се сгуши под голямата му ръка.
— Да, развратнице, мога. Но няма да го сторя. — Той я прегърна силно и я целуна по главата. — Много си неопитна и аз съм… престани с това! Откъде го научи?
Тя вдигна уста от зърното на гърдата му.
— От теб. Не ти ли харесва?
— Не зная. Това е… различно. Предполагам, че ми харесва. Престани с това. — Той я хвана за брадичката и я задържа така, докато тя се премести и застанаха лице в лице. — Почакай другата нощ, скъпа, и аз отново ще те задоволя. Между нас има голяма разлика, за да се чувстваш добре тази нощ, ако повторим.
— Не ме ли искаш? — Гласът й трепна в очакване.
— Да не те искам? Господи, жено — той взе ръката й и я постави върху втвърдената си мъжественост, — сама разбираш колко много те желая. Нещо повече, аз те обичам. Ти си най-достойната жена на света. И великодушна, и умна.
— Отново говоря като монахиня — въздъхна тя.
— О, не. — Той се усмихна и енергично поклати глава. — Ти си упорита и твърдо решена, и аз не съм този, който ще сложи камък в ръцете ти — той вдигна ръцете й и ги целуна, — когато главата ми е наблизо и ти си ядосана.
— Никога по-рано не съм удряла някого — възрази тя. — Най-малкото не и с камък.
— Поласкан съм.
Тя долови усмивката в гласа му.
— Само когато ме защитаваш, ставаш такъв непобедим борец. Ще те науча да се защитаваш. Никоя моя жена няма да бъде изнасилена или убита без съпротива.
— Твоя жена.
Думите я развълнуваха, но под вълнението лежеше студен страх и объркване. Наистина ли вярваше, че всяка жена може да се защити? Нейната собствена защита беше хитростта и бдителността, подхранвани от годините, изпълнени с опасност. Без нужда ли го мамеше? Трябваше ли да му каже за своята слепота, преди някой друг да бе сторил това? Тя толкова много мразеше, когато някой малоумен глупак си правеше шега с нея, и се страхуваше, че и той ще си помисли, че тя постъпва по същия начин.
Много лесно беше да каже: „Уилям, аз също съм сляпа“. Но тези няколко срички можеха да разрушат доверието и страстта, които ги обгръщаха. Нейната вродена честност се бореше с желанието да отложи поне за още една нощ. Поне за още няколко часа.
— Беше се отнесла някъде далеч от мен — продума той, подръпвайки кичур коса от главата й. — Върни се и спи в прегръдките ми до сутринта. Тогава ще открием кой е виновен за тези ни мъки и след като задоволя неговите претенции, ще можем да си отидем.
Анализирането на емоциите бе предпазвало Сора много повече пъти, отколкото тя можеше да си представи. И сега тя безпогрешно долови фалшивата увереност в гласа му, претенцията за сигурност, която той не чувстваше.
Но какво можеше да направи? Придавайки увереност на гласа си, тя промълви:
— Разбира се, Уилям — и се пренесе в царството на съня.
През процепите струеше слънчева светлина и осветяваше мизерната мебелировка на стаята. Уилям гледаше и се чудеше. Изглеждаше толкова истински. От неговото ослепяване той многократно беше сънувал, беше виждал сънища, но този изглеждаше толкова истински.
От времето на неговото детство той бе свикнал да очаква, никога не беше разколебавал своята ирационална увереност, че всеки нов ден може да бъде забележителен. Тази сутрин беше по-различна. Настроението му беше по-бодро, може би заради случката през нощта. Той се протегна, приветства сутринта и отвори очи, за да види това.
Уилям отново затвори очи и гледката изчезна. Останалите му сетива, сетивата, на които вярваше, допълниха информацията му. Студеният утринен въздух, подгонен от вятъра навън, докосна челото му с влажна целувка. До него Сора все още спеше и той чуваше равномерното й дишане, усещаше топлината от тялото й до ръката си. Да, беше сутрин.
Уилям отвори очи. Онези проклети процепи сега изглеждаха по-светли. Засилващата се светлина милваше сивите каменни стени. Той премести погледа си върху тясната стаичка. Маса, столове, висок празен свещник. Колко странно. Дървени ведра. Като изправи глава, той разгледа сламеника.