Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
10
Чак след смъртта на Сър, Ендрю започна да носи дрехи. Началото бе поставено от стар панталон, даден му от Джордж Чарни.
Експериментът беше дързък и той го осъзнаваше. Роботите, с метални тела и безполови на външен вид (въпреки навика на собствениците им да ги наричат, „той“ или „тя“), нямаха нужда от облекло нито за защита от природните стихии, нито от свенливост. И доколкото му беше известно, нито един робот преди не бе носил дрехи.
Но напоследък у Ендрю се надигна някакъв необясним копнеж да покрие тялото си, както правеха хората и без да се замисля какво го караше да постъпва така, реши да го стори.
В деня, когато Ендрю получи панталона, Джордж му помагаше в работилницата да намажат с безир мебелите за верандата на къщата му. Не че Ендрю имаше нужда от тази помощ — всъщност щеше да бъде много по-лесно, ако Джордж го оставеше да свърши всичко сам. Но Джордж настоя да участва. В края на краищата, мебелите бяха за неговата веранда. Вече беше женен, глава на семейство, мъжът в рода и адвокат в старата фирма на Файнголд, преименувана преди няколко месеца във „Файнголд и Чарни“, като Стенли Файнголд остана старши партньор. Джордж възприемаше много сериозно задълженията си на възрастен човек.
В края на деня мебелите бяха намазани, което напълно се отнасяше и за Джордж. Имаше петна по ръцете, по ушите и дори на върха на носа. Червеникавите мустаци и все по-забележителните бакенбарди също бяха изцапани. И разбира се, безирът личеше навсякъде по дрехите му. Но Джордж поне се беше подготвил за случая — носеше стара риза и окаян на вид панталон, сигурно останал му от училищните дни.
След работа Джордж се преоблече, смачка на топка ризата и панталона и ги подритна настрана:
— Ендрю, можеш да хвърлиш тези неща в боклука. Не ми трябват повече.
Джордж се оказа прав за ризата. Не само беше цялата в лекета, но и сцепена от мишницата надолу, след едно по-енергично пресягане да обърне една маса. Но панталонът, макар протъркан и износен, според Ендрю можеше да бъде спасен.
Вдигна го и огледа люлеещите се крачоли.
— Ако нямаш нищо против — рече той, — бих искал да го взема.
Джордж се ухили.
— За парцали ли ти трябва?
Ендрю помълча, преди да отговори.
— Ще го нося.
Дойде ред на Джордж да млъкне. Ендрю позна по лицето му, че отначало се учуди, после му стана забавно. Джордж полагаше големи усилия да не се засмее и донякъде успяваше, но за Ендрю напрежението беше очевидно.
— За да го… носиш — бавно повтори Джордж. — Искаш да носиш стария ми панталон? Ендрю, това ли каза току-що?
— Точно така. Много ми се иска да го понося, ако нямаш нищо против.
— Ендрю, да не би нещо да се е повредило в хомеостатичната ти система?
— Не. Защо питаш?
— Просто се зачудих дали тези дни не ти е станало студено. Иначе защо ти е да носиш дрехи?
— За да разбера какво означава.
— Аха — промълви Джордж. И след малко продължи: — Аха. Ясно. Искаш да разбереш какво означава. Е добре, Ендрю, аз мога да ти кажа. Ще го усетиш като мръсно парче груб, неприятен плат, увит около твоята чудесна, гладка метална кожа.
— Да не искаш да кажеш, че не ти харесва да обуя панталона? — попита Ендрю.
— Не съм казвал такова нещо.
— Но идеята ти се вижда странна.
— Ами…
— Така е.
— Да, така е, всъщност. Наистина е дяволски чудновата, Ендрю.
— И следователно отказваш да ми дадеш панталона, освен с цел да го унищожа?
— Не — запротестира Джордж с нотка на отчаяние в гласа. — Ендрю, прави го каквото искаш. Защо да възразявам? Ти си свободен робот. Можеш да нахлузиш панталон, ако ти е хрумнало. Не виждам причина да ти преча… Добре де. Обуй го.
— Да — потвърди Ендрю. — Ще го обуя.
— Този миг е достоен за учебниците по история. Първия път, когато робот облича дрехи. Ендрю, трябваше да си взема камерата.
Ендрю вдигна панталона към кръста си. И се поколеба.
— Е? — обади се Джордж.
— Ще ми покажеш ли как се прави? — помоли Ендрю. Ухилен до уши, Джордж показа на Ендрю как да манипулира със статичния заряд, за да се отвори панталонът, да се увие около долната половина на тялото и отново да се затвори. Джордж демонстрира хватката два-три пъти със собствения си панталон, но Ендрю беше сигурен, че ще му трябва доста време да усвои единственото плавно движение — в края на краищата Джордж го упражняваше от дете.
— Озадачава ме извивката на Китката, когато вдигаш ръка — призна Ендрю.
— Ето така — показа Джордж и го направи отново.
— Така ли?
— Не, по-скоро ей така.
— Аха, значи ето как било — Ендрю пак докосна копчето, панталонът се отвори, смъкна се, надигна се и се затвори около краката му. — Добре ли е?