Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
Вотини запита добре ли свирят.
— Обичат пламенно музиката — отвърна учителят. — Тя е тяхната радост, техният живот. Слепи деца, едва влезли в института, могат да стоят неподвижни на крака по три часа, да слушат музика. Когато учителят каже на някое, че няма способност за музика, то изпитва голяма мъка, но се залавя да учи отчаяно. Ах, ако можехте да чуете музиката им в института, да ги видите, когато свирят с вдигнато чело, с усмивка на уста, с пламнало лице, треперещи от вълнение, почти захласнати в оная хармония, която разливат в безкрайния мрак, който ги заобикаля, то и вие бихте почувствували, че музиката е божествена утеха.
И те ликуват, сияят от щастие, когато учителят им каже: „Ти ще станеш музикант“.
За тях първият в музиката, тоя, който е най-добър по пиано или цигулка, е обичан от всички и всички благоговеят пред него. Ако възникне спор между двамина, отиват при него; ако двама приятели се скарат, той е, който ги помирява. Най-малките, които той учи да свирят, гледат на него като на баща. Преди да си легне, всички отиват да му кажат лека нощ. И непрекъснато говорят за музика. Когато вечер късно вече са си в леглото, почти всички, уморени от учение и работа и полусънени, те все още приказват на нисък глас за опери, за композитори, за инструменти, за оркестри. И за тях е толкова голямо наказание да бъдат лишени от четене или от урока по музика, изпитват толкова голяма мъка, че почти никога учителите нямат смелост да ги накажат по такъв начин. Каквото е светлината за очите ни, такова е музиката за сърцата им.
Дероси запита може ли да отидем да ги видим.
— Може — отговори учителят, — но вие, момчета, не бива да ходите сега. Ще отидете по-късно, когато ще бъдете в състояние да разберете цялата големина на нещастието им и да почувствувате всичката милост, която то заслужава. То е едно печално зрелище, деца. Вие ще видите там понякога, деца, седнали срещу разтворен прозорец, да се наслаждават на чистия въздух, с неподвижно лице, и ще ви се стори, че гледат голямата зелена равнина и хубавите сини планини, които виждате вие… И като си помислите, че не виждат нищо, че няма да видят никога нищо от цялата тая неизмерима хубост, свива ви се сърцето, като че ли са ослепели в същия миг. Сляпородените будят по-малко състрадание, защото като не са видели света и нямат представа за нищо, за нищо и не жалят.
Но има деца, ослепели от няколко месеца, които си спомнят още всичко, които разбират добре какво са загубили. Те се измъчват най-много, когато започнат да чувствуват, че в паметта им се замъгляват малко по малко най-милите образи, да чувствуват как умират в паметта им най-любимите хора. Едно от тия деца ми казваше веднъж с неизразима скръб; „Искам да имам още един път зрение, само за миг, за да видя пак лицето на мама, защото не си го спомням вече!“
И когато майките им ги навестяват, слепите слагат ръцете си върху лицата им, опипват ги добре от челото до брадичката и ушите, за да почувствуват формите им, и почти не вярват, че не могат да ги видят; те ги викат по име много пъти, сякаш за да ги помолят да се покажат още веднъж. Колцина излизат оттам разплакани, дори и мъже с корави сърца! И когато излезе човек оттам, струва му се, че е изключение, почти незаслужено преимущество, че вижда хората, къщите, небето. О, аз съм уверен, че всеки от вас, като излезе оттам, ще бъде готов да се лиши мъничко от собственото си зрение, за да даде поне малко светлинка на всички тия клети деца, за които слънцето няма светлина и майката няма лице.