Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Манчади е силен.
— Това ще видим по-късно. Слушай ме и отговаряй, а ти, Камамури, раздухай огъня, от който може би ще имаме нужда.
По жълтеникавото лице на Манчади премина тръпка; погледът му спря уплашено на пламъците, които хвърляха странни сенки по опушените стени на колибата.
— Манчади — продължи ТремалНаик, — какво е това божество, което наричаш Кали и което иска толкова жертви?
— Няма да кажа.
— Зле започваш, Манчади. Ще ме принудиш да те измъчвам.
— Манчади е силен.
— Да минем на друг въпрос. Интересува ме колко хора се намират в Раймангал.
— Самият аз не зная. Знам, че са много и че всички се подчиняват на нашия вожд, Суйодхана.
— Манчади, познаваш ли Девата на свещената пагода?
— Че кой не я познава!
— Добре, говори ми за Ада Коришан.
Пламъче на жестока радост блесна в очите на Манчади.
— Да ти говоря за Ада Коишан? — усмихна се той злобно. — Никога!
— Манчади! — викна гневно ТремалНаик. — Знай, че ще те подложа на много мъчения, ако упорствуваш да мълчиш. Къде се намира Ада Коришан?
— Кой знае! Може би в Раймангал, може би в Северна галия, може би в морето. Може да е още жива, а може би умира. ТремалНаик нададе вик на ярост.
— Умира! Значи ти знаеш нещо. О, ще проговориш, дори да трябва да изгоря краката ти.
— Изгори ако искаш и ръцете ми до раменете, но Манчаки няма да проговори. Кълна се в богинята.
— Ах, нещастнико, никога ли не си обичал!
— Обичал съм само моята богиня и вярното си ласо.
— Чуй ме, Манчади! — викна ТремалНаик извън себе си. — Ще те пусна, ще ти дам всичките си пари, до последната рупия, ще ти дам всичкото си оръжие, ще стана ако искаш твой роб, но кажи ми къде се намира бедната Ада, дали е жива или мъртва, кажи ми има ли надежда да я спася. Жестоко страдах, Манчади, не ме карай да страдам още, не ме погубвай. Говори, или ще те разкъсам със собствените си зъби!
Манчади продължи да мълчи, загледан мрачно в него.
— Говори, чудовищно създание, говори! — кресна ТремалНаик.
— Не! — възкликна твърдо индиецът. — От устата ми няма, да излезе дума.
— Сърцето ти от камък ли е?
— Да, от камък и изпълнено с омраза.
— Подканвам те да говориш, за последен път!
— Никога! Убий ме, но не ще проговоря!
— Камамури, ела! — викна ТремалНаик.
Сграбчи пленника за ръцете и го блъсна с все сила на земята. Камамури хвана краката му и ги приближи до огъня. Твърдата кожа на ходилата му взе да пука при съприкосновение с жарта. Колибата се изпълни с тежката миризма на опърлено месо. Манчади се изпъна и измуча като звяр, а очите му се наляха с кръв.
— Дръж го здраво, Камамури! — рече ТремалНаик.
От гърдите на негодника се откъсна остър вик.
— Стига… стига… — повтори със задавен глас.
— Ще говориш ли? — попита го ТремалНаик.
Манчади се озъби, захапа устната си до кръв, но отказа, макар огънят да гореше месата му. Минаха още две-три секунди. Втори вик, по-сърцераздирателен от първия, излезе от устата му.
— Стига! — изхърка. — Много боли…
— Сега ще говориш ли?
— Да… ще говоря… стига… Спрете!
ТремалНаик с един удар на крака си го отдалечи от огъня.
— Говори, негоднико! — кресна му.
Манчади го погледна с изкривени от ужас очи. С отчаяно усилие се надигна да седне, но с глух стон се строполи отново и остана неподвижен, с лице сгърчено от болката.
— Умря ли? — попита изплашен Камамури.
— Не, само е припаднал — отвърна ТремалНаик.
— Трябва да внимаваме, господарю. Ако ни умре в ръцете, преди да признае, за нас ще бъде истинска несполука.
— Няма да умре така лесно, уверявам те.
— Дали ще проговори?
— Трябва. Чу ли, че Ада може би умира? Искам да науча всичко, дори да трябва да изцедя кръвта му капка по капка.
— Не му вярвай, господарю, може да е лъгал.
— Дано да е така. Ако моята Ада умре, чувствувам, че няма да го преживея. Виж каква съдба: обичам я, тя също ме обича, а не може да бъде моя. Но ще бъде, да, кълна се във всички божества на Индия!
— Успокой се, господарю. А, ето, че нашият човек започва да дава признаци на живот.
Удушвачът се съвземаше. Тръпка премина по цялото му тяло и чертите на лицето му се отпуснаха. Накрая отвори очи, спря погледа си на ловеца, отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе никакъв звук — само хрипкав стон от гърлото му.
— Говори, Манчади! — каза ТремалНаик. Пленникът не отговори.
— Виждаш ли огъня? Ако не развържеш езика си, започвам отново с мъчението.
— Да говоря ли? — изръмжа Манчади. — Ти ме осакати… вече няма да мога да ходя… Ако искаш ме убий, но няма да говоря. Мразя те… и твоята Ада, жената, която обичаш… ще умре. Каква радост, като си помисля… тя ще изпита същите мои мъки… Сякаш я чувам да крещи… там на кладата… Ето, Суйодхана се подсмихва, а тхугитс2, танцуват наоколо. Кали се усмихва… ето, пламъците я обгръщат… хахаха!
2
Индийска секта, удушвачи на европейци. — Б.пр.