Живот на заем ((Небето няма избраници))

От една от лимузините пред тях изскочи къс хартия и с плясък се удари в предното стъкло на „Джузепе“, после остана там, притисната от въздушната струя подобно на сразен гълъб.

— Има хора, които винаги и навсякъде трябва да ядат — каза Клерфе. — Биха си взели закуска дори и в ада.

Той протегна ръка и отлепи хартията от стъклото.

Второ парче опаковъчна хартия прелетя през земните недра. Лилиан се засмя. Последва снаряд, който изгърмя в рамката на стъклото.

— Кифла — каза Клерфе. — Господата пред нас ядат само салама, но не и хляба. Дребнобуржоазни зли духове в утробата на земята!

Лилиан се изтегна удобно на седалката. По някакъв магически начин тунелът я очистваше от всичко, което се бе напластило в душата й през последните години. Сякаш острите четки на шума изстъргваха от нея миналото. Старата планета, на която се намираше санаториумът, бе останала завинаги зад гърба й. Не можеше да се върне обратно, така както не бе възможно да се премине два пъти през Стикс. Щеше да се появи на съвсем нова планета, изхвърлена от недрата на земята, едновременно падаща и запокитена напред с единствената мисъл в главата: да се изскубне оттук и да заживее! В последните минути й се струваше, че се носи през някакъв подземен овраг, чиито стени се срутват веднага зад нея, почти докосвайки я, затрупвайки всичко зад гърба й, и че те я изтласкват напред към светлината, която внезапно блесна в далечината като млечнобяла дарохранителница, втурна се към нея и в миг изпълни погледа й. [Стикс (мит.) — река в Ада, заобикаляща го няколко пъти. Според преданието душите на умрелите, преминали Стикс, не се връщали обратно. — Б. пр.]

Адският шум се превърна в обикновено тракане, а след това всичко стихна. Влакът спря с меко съскане, обвит в нежната златистосива пелена на трепкащия въздух. Това бе въздухът на живота, заменил студения, мъртъв въздух на подземието. Едва след известно време Лилиан разбра, че вали дъжд. Заслуша се в капките, трополещи кротко по покрива на колата, пое дълбоко дъх, докато усети в гърдите си мекотата на влажния въздух, и протегна ръка под дъжда.

„Спасена съм! — помисли тя. — Прекосих Стикс и вече няма. връщане назад!“

— Би трябвало да е обратно — каза Клерфе. — От другата страна на тунела трябваше да вали, а тук да има хубаво време. Разочарована ли сте?

Лилиан поклати глава.

— Не съм виждала дъжд от октомври миналата година.

— А от четири години не сте слизали от планината? Но това е все едно, че се раждате наново. Родена наново, но със спомени.

Клерфе изви към шосето, за да зареди колата с бензин.

— Човек може да ви завиди. Започвате още веднъж отначало с разпалеността на младостта, но без нейната безпомощност.

Влакът потегли и червените му светлини скоро се изгубиха в дъжда. Човекът от бензиностанцията върна ключовете. Колата излезе със заден ход на шосето. Клерфе спря, за да обърне. За миг той погледна Лилиан, сгушена в малкото пространство под покрива на колата, озарена от нежните светлинки на арматурното табло, докато навън проблясвaше и тихо пърполеше дъждът. Тя му се стори по-различна от всеки друг път. Лицето й бе осветено от сиянието, което изпускаха часовникът и уредите за измерване на разстоянието и скоростта, и сякаш в несъгласие с всички тези механизми то изглеждаше в един миг напълно неподвластно на времето, сякаш съществуващо извън него, като самата смърт, с която се бе впуснало в мъчителна надпревара. И Клерфе изведнъж почувствува, че в сравнение с това всички автомобилни надбягвания представляват детска игра. „Ще я оставя в Париж и там ще я загубя — помисли той. — Не, трябва да се опитам да я задържа! Ще бъда идиот, ако не се опитам!“