Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Петра, без да иска, изказа мислите си. Знаеше, че ще стигнат до Ахил. Знаеше, че това е гаранция за сбъдването на предсказанието й. Но ето, методът им работеше. Тя толкова се радваше, че има приятел, с когото да говори, че с готовност се разприказва, макар той очевидно да сътрудничеше на врага.
— Е, Петра, какво да кажа? Обяснявах им, че си вироглава. Предадох ти предложението. Помисли си. Няма бърза работа. Имаш предостатъчно време да решиш.
— Отиваш ли си?
— Такова е правилото. Щом отказваш, оставаш сама. Съжалявам.
Влад се изправи.
Тя го изпрати с поглед, когато излизаше. Искаше й се да каже нещо остроумно и смело. Искаше да му изкрещи някаква обида, за да се засрами, че се е предал на Ахил. Но знаеше, че каквото и да каже, ще се използва по един или друг начин срещу нея. Всяка нейна дума, щеше да подскаже на мъчителите й нов начин да я тормозят. Това, което каза досега, бе достатъчно.
Затова запази мълчание и вратата се затвори. Петра полежа, докато компютърът й изпиука. Получи нова задача, захвана се за работа, реши я и както обикновено вкара няколко малки грешки, като си мислеше: „Всъщност доста добре се справям, щом още не съм се огънала“.
След това си легна и плака, докато заспа. Миг преди да се унесе обаче, си помисли, че Влад е най-добрият и най-верният й приятел и би сторила всичко, за да го накара да се върне.
Сетне това чувство премина и точно преди да заспи, й хрумна: „Ако наистина бяха толкова умни, щяха да се досетят, че точно в този момент се чувствам слаба. Ако Влад влезеше, щях да му се хвърля на врата и да му кажа: Да, ще ви помагам, благодаря ти, че дойде, Влад, благодаря.“
Само че пропуснаха възможността.
Както бе казал веднъж Ендър, повечето победи се дължат на находчиво използване на глупавите грешки на противника, не на особена гениалност на плана ти. Ахил беше много хитър. Но не съвършен. Не всезнаещ.
„Той може би няма да победи — помисли си тя. — Може би дори ще успея да се измъкна жива оттук.“
Най-после спокойна, тя заспа.
Когато я събудиха, цареше мрак.
— Ставай.
Безцеремонно. Не можеше да види кой е. Отвън се чуваха стъпки. Тежки обувки. Войници.
Петра си спомни, че разговаря с Влад. Как отхвърли предложението му. Беше й казал, че не бързат за никъде. Имала предостатъчно време да вземе решение. Сега обаче я вдигаха посред нощ. Защо ли?
Не я пипнаха дори с пръст. Тя се облече в тъмното. Не я караха да бърза. Ако смятаха да я изтезават или разпитват, нямаше да я чакат да се облече, щяха да се постараят да й е гадно и колкото се може по-неудобно.
Не искаше да задава въпроси, защото щеше да покаже слабост. Това обаче бе твърде пасивно поведение.
— Къде ме водите?
Никакъв отговор. Това беше лош знак. А може би не? Единственият й опит от такива случаи бе от няколко учебни филмчета във Военното училище и няколко шпионски филма в Армения. Тогава всичко й се стори твърде измислено, но сега се намираше в истинска ситуация като от шпионски филм и единственият й източник на информация бе онова, което беше гледала. Какво бе станало със способността й да взема решения? С уменията, заради които я бяха приели във Военното училище? Явно вършеха работа само когато си мислиш, че всичко е игра. В реалния свят страхът те сковава и единственото, за което се сещаш, са глупавите истории, измислени от хора без грам представа как стават нещата в действителност.
Хората, които я тормозеха обаче, явно също бяха гледали онези глупави филми, тъй че навярно и те нагаждаха действията, поведението и дори думите си по видяното. Но пък явно не бяха карали курс „как да изглеждаш груб и жесток, когато будиш подрастващо момиче посред нощ“. Тя се опита да си представи какво би могло да пише в такъв учебник: „Ако трябва да се премести другаде, накарайте я да бърза, кажете й, че всички само нея чакат. Ако ще я изтезавате, пускайте подигравателни забележки от рода, че се надявате да е отпочинала добре. Ако ще я упоявате, кажете й, че няма да боли, но се кискайте цинично, за да си помисли, че лъжете. Ако ще я екзекутирате, не говорете нищо.“
— Пишка ми се.
Никакъв отговор.
— Мога да го направя тук. Мога да се напикая в дрехите. Мога и гола. Мога да се изпишкам в дрехите или гола, не ми пука. Ще пускам по малко, докато вървим. Мога да напиша името си в снега. За момиче е по-трудно, изисква повече физическо натоварване, но ще го направя.
Пак никакъв отговор.
— Другият вариант е да ми разрешите да използвам тоалетната.
— Добре.
— Какво?
— Тоалетната.
Мъжът излезе. Петра го последва. Навън наистина имаше войници. Десет. Тя спря пред един мъжага и го погледна в очите: