Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Така й действаше изолацията и тя го знаеше. Каквото и да целяха, навярно щяха да го постигнат. Защото човекът е като машина, Петра го знаеше, машина, която прави каквото поискаш от нея, стига да знаеш кои лостове да дръпнеш. Независимо колко сложно устроен изглежда човек, ако го откъснеш от мрежата от други хора, която оформя съзнанието му, обществото, което изгражда самоличността му, той ще се превърне в система от лостове. Няма значение колко упорито се съпротивлява и колко добре съзнава, че го манипулират. Накрая, ако си достатъчно търпелив, ще свириш на него като на пиано и всяка нота ще звучи точно както очакваш.
„Дори с мен е така“ — помисли си Петра.
Съвсем сама, ден подир ден. Седеше пред компютъра, четеше писма от хора, за които не знаеше нищо. Изпращаше до другите членове на Ендъровия джийш, но знаеше, че електронните й писма също се цензурират, че всички лични забележки се изтриват. Превръщаха се в поток от сухи данни. Вече не можеше да търси в мрежата. Трябваше да изпраща заявки и да чака отговор от хората, които я контролираха. Сам-самичка.
Опитваше се да спи, но явно й слагаха някакъв наркотик във водата — организмът й бе толкова превъзбуден, че изобщо не можеше да задреме. Затова престана да се съпротивлява. Примири се, превърна се в машина, каквато искаха да бъде. Опитваше да се убеди, че като се преструва, че се е превърнала в машина, няма да се превърне наистина. В същото време обаче съзнаваше, че в крайна сметка човек става такъв, на какъвто се преструва.
И не щеш ли, идва ден, когато вратата се отваря и влиза някой.
Влад.
Той беше от армия „Дракон“. По-малък от Петра, добро момче, но тя не го познаваше добре. Между тях обаче имаше и друга връзка, доста силна: Влад бе единственото друго дете в Ендъровия джийш освен Петра, което не издържа на напрежението и се наложи да го изтеглят от битката за един ден. Всички се държаха добре към тях, но и двамата знаеха, че са слабаците. Обект за съжаление. Всички получиха еднакви медали и награди, но Петра знаеше, че техните отличия значат по-малко от отличията на другите, препоръките им бяха голи, защото те се бяха огънали, докато другите държаха фронта. При все това не го бяха обсъждали. Петра просто знаеше, че той си мисли същото като нея, защото и той бе в същия дълъг тъмен тунел.
И ето го сега тук.
— Здрасти, Петра.
— Здрасти, Влад.
Харесваше й да чува собствения си глас. Все още не го беше загубила. Харесваше й да чува и неговия.
— Май излиза, че съм новият инструмент за мъчение, който ще използват върху теб — отбеляза той.
Усмихна се. Явно искаше да прозвучи като шега. Петра обаче разбра, че не е.
— Така ли? По традиция би трябвало само да ме целунеш и някой друг да ме измъчва.
— Всъщност не е мъчение. А начин да се измъкнем.
— От какво да се измъкнем?
— От затвора. Не е, както си мислиш, Петра. Хегемонията се разпада, ще има война. Въпросът е дали ще оставим в света да се възцари хаос, или ще помогнем една нация да владее всички останали. И ако да, коя ще е тази нация?
— Нека да отгатна. Парагвай?
— Близко си. — Влад се усмихна. — Знам, за мен е по-лесно. Аз съм от Белорусия. Все искаме да се изкараме отделна нация, но в сърцата си нямаме нищо против върховната власт да е на Русия. Никой извън Белорусия не го е еня дали сме руснаци или нещо малко по-различно. Затова не беше много трудно да ме склонят. Ти си арменка. По времето на комунизма страната ти дълго време е била потисната. Но Петра, каква арменка си ти? Кое е добро за Армения? Това се очаква да ти кажа. Да те накарам да разбереш, че Армения ще спечели, ако Русия застане начело. Престани да саботираш усилията ни. Помогни ни да се подготвим за истинска война. Ако ни сътрудничиш, Армения ще получи специално място в новия ред. Така ще помогнеш на родината си. Не е маловажно, Петра. А пък ако не сътрудничиш, каква полза? Няма да помогнеш на себе си. Няма да помогнеш на Армения. Никой няма да разбере каква героиня си.
— Звучи ми като заплаха със смърт.
— Звучи като заплаха със самота и безличие. Ти не си родена да гниеш в забрава, Петра. Родена си, за да блеснеш. Това е шанс отново да станеш герой. Знам, че си мислиш, че ти е все едно, но хайде, признай го — страхотно беше да си в Ендъровия джийш.
— А сега сме в джийша на онази отрепка. Той ще сподели ли славата си с нас?
— Защо не? Той е шефът и няма нищо против да командва герои.
— Влад, той ще се погрижи никой да не разбере, че някой от нас е съществувал. След като му свършим работа, ще ни избие.