Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
(Тогава това още беше толкова неправдоподобна нота, че никой не я взе насериозно.)
Както всеки новак никога не обхваща цялата обстановка на местността, когато всички са го забелязали, но той нищо не вижда, — не схванах, че за мен обстановката от първата почивка до втората решително се е променила. През първата почивка още не беше известен докладът на Иличов, още никак не се бе проявил спрямо мен Хрушчов — и мнозина може да са си мислели: ами ако ненадейно бъде извършен още един завой? ами ако ненадейно партията вече е размислила за „Иван Денисович“? И затова през първата почивка малцина идваха при двама ни с Твардовски, това бяха само смелчагите, а се юрнаха през следващата почивка (чак сега дойде и Чухрай), когато бях вече явно утвърден от партията и можеше да се очаква, че възходът ми ще продължи. Тогава за по-пряко мина покрай нашия далечен край на масата Сатюков, човек с невъзможно за запомняне, никакво лице. Толкова приятелски се лепна за нас, че оттам нататък вървяхме тримата и Сатюков сам ме попита нетърпеливо: предстои ли нова моя публикация и няма ли да дам откъс за „Правда“. Не ми стана съвсем ясно защо трябва да се съсипва новомировският разказ. Не загрях, че „Правда“ се е амбицирала да изпревари „Известия“ и да се докара пред Хрушчов. И не загрях, че за самия разказ и за „Новый мир“ това отваря път без критика. Но Твардовски мигновено разбираше всичко — и обеща непременно да даде.
А след близо още пет минути при нас дойде някакъв висок кльощав човек с доста неглупаво издължено лице и енергично радостно ми раздруса ръката и взе да говори нещо за безкрайното си удоволствие от „Иван Денисович“, така я раздрусваше, сякаш оттук нататък по-близък приятел няма да имам. Всички други си казваха имената, а тоя не го каза. Аз: „Да прощавате, с кого имам честта…?“ Твардовски укорително, тихо: „Михаил Андре-еич!“ Аз: „Да прощавате, кой Михаил Андреич?“ Твардовски доста се изпритесни: „Суслов, бе!“ Нали сме длъжни на ретината и в сърцето си постоянно да носим две дузини техни портрети! — но моята зрителна памет доста често ми свива номера, та затуй не го познах. И Суслов май дори не се засегна, че не съм го познал, още продължи ръкостискането. Така се разгръщаше моята орбита! Големите бандити от Съюза на писателите също, то се знае, сега съжаляваха, че са пропуснали съседството ми в началото на банкета, но в присъствието на Твардовски не можеха да дойдат при мен, той беше другият лагер.
Макар че мнението на партията беше ясно, започна третият сеанс — дебатите. За да може същия гвоздей сега да го утвърждават и забиват самите дейци на изкуството. И те бързаха да се изприкажат, понякога по-изразително от самия ЦК. Страховитият Грибачов ги нижеше едни: искат да подменят идеологическото с общочовешкото, изобщо за доброто, в духа на християнския морал — ами тогаз по какво ще се различаваме от враговете си? Приканваше „младото поколение да не пречи на старото мъжествено да заличава петната от миналото“. И вече познатата ми Галина Серебрякова („Цялата се подмладявам, когато се срещна с Никита Сергеевич“ — тя искаше да изрази по този начин политическата пролет, но Твардовски много се смя), заяви уверено и властно: „И в органите, и в охраната има честни хора, които спасяваха нас (тоест старите болшевики) и вярваха в нас“. Тъкмо нея бяха изтикали срещу моята опасност и сега тя поучаваше: „Лагерната тема може да бъде колкото полезна, толкова и вредна. Закономерното е не това, че ставаха такива неща, а че те отминаха, че ЦК ни очисти от тях.“ Говори и едрият охранен художник Серов ( ироничен съименник на великия си предшественик) и откровено заяви, че в изкуството бездарността не е опасност, а само нещастие, и че опасност е абстракционизмът. Чистият ленински път не е мармалад и само онези страни от живота са хубави, в които се отразява слънцето на изграждащия се комунизъм.
Пиша тия бележки 16 години по-късно — и всичко дотам е останало в миналото, издребняло е, овторостепенило се е в сравнение с новите хапещи удари и болки, които тогава изобщо не можеха да се предвидят, че на мен самия започва да ми дотяга и ми спира перото. Но и идвам на себе си: ами че това царува половин век и затлачва мозъците в Съюза до ден днешен, — затуй свидетелските ми показания не могат да са излишни.
Всъщност три нишки се виеха в дискусията през тоя ден. Първата — абстракционизмът в живописта, вече безусловно порицан, безнадежден и неподлежащ на отстояване. Но от нея като полунишка се разбридаше „общочовешкото“, което също се осъждаше от партията и от здравите дейци на изкуствата, но което — за това се искаше смелост! — можеше човек да се опита донякъде и да поотстоява! Общочовешкото като част от абстрактното изкуство! — тази беше цялата ни уродлива пролука към свободата! Дори беловласият джентълмен с благороден глас Шчипачов (по друго време — обрядоверен марксист) изведнъж се осмели да каже: „Бъдещето е наше — и темите трябва да са много широки. Тъкмо на нашата литература принадлежат общочовешките теми, буржоазната е загубила правата си над тях.“ С много пясък беше забъркано всичко, но и това през тоя ден в тая зала звучеше като смелост, — и аз след тези думи побързах пръв да поразмърдам залата, — и ръкоплясканията бяха добри.