Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
Мери не довърши. Да, едно от твърденията на Роина се потвърждаваше. Тя стисна плътно устни и заслиза по стълбите.
Роина не се захвана веднага за работа. Несъзнателно Мери й беше загнездила в ума една ужасна идея. Уорик може да я омъжи за някой долен крепостник! Господи, дано да не се досети за това!
Не й беше приятно отново да влиза в дневната. Оказа се, че щом не е привързана с окови върху леглото, стаята съвсем не изглеждаше зле. Тя ще изжули пода, докато Енид смени чаршафите. Ще забърше праха и ще подреди всичко на мястото му. Роина искаше да изтърси и килимите, но Енид поклати глава. Днес трябва да изперат бельото и дрехите на господаря. Енид й обясни това, като започна да мачка дрехите из ръцете си. Помаха й да я последва.
Роина беше прала само веднъж в живота си, но знаеше как се прави. Съвсем не беше приятно занимание. Чаршафите се накисват в дървена вана с разтвор от пепел и соден сапун. После се мачкат, изплакват и се простират. С грубите дрехи на слугите се прави същото, но не и с фините, на господаря. Те се кипват и се изпират с по-мек сапун. После отново се кипват. Преди да се изсушат, се изплакват три пъти.
Огромните казани в пералнята непрекъснато кипяха. От студената вода и сапуна ръцете й почервеняха, но пък перачките бяха приятелски настроени към нея. Една дори дойде да й помогне, когато Енид излезе за малко. Не, това още не беше най-тежкото й задължение. Дано лорд Фулкхърст не се окаже някой чистник, който се къпе всеки ден. Може би щеше да има няколко дни почивка, докато се наложи да се справя и с това.
Когато се върна в салона, вечерята вече беше сервирана на масите. Уорик още не се беше появил, но на неговата маса сядаха привилегированите му приближени: няколко от личните му рицари, дъщерите и една попреминала младостта госпожа, която ги учеше на изкуство.
Там беше и сър Робърт. Роина се разтича да види какво още трябва да се носи от кухнята. Искаше й се да поговори с него, докато не се е появил Уорик. Трябваше да му благодари за Джон Джифърд. Не беше зле да го спечели за свой приятел. Сигурно би могъл да й помогне да избяга.
Когато се върна с поднос, отрупан с месо, Уорик вече беше заел мястото си. Погледът му я следеше непрекъснато. Роина не виждаше, а усещаше това, защото не го гледаше. Нещо особено изнервящо витаеше около него.
Когато Роина се върна с втория поднос, Уорик я чакаше на вратата. От изражението му й прилоша.
— Не те ли предупредих, че трябва да ме гледаш?
— Забравих — излъга хладнокръвно тя. Отговорът й го омилостиви съвсем малко.
— Ще забравиш ли отново?
— Не.
— Не, какво?
— Господарю.
Това го успокои напълно.
— Може би се нуждаеш от нещо, което постоянно да ти напомня на кого принадлежиш сега — отбеляза той, а ръката му собственически се настани върху едната й гърда.
Роина отскочи назад и загуби равновесие върху стълбата. Уорик посегна да я хване, но всичко стана много бързо. Тя налетя на друг прислужник, който носеше огромен поднос.
Таблите задрънчаха надолу по каменните стъпала, а мъжът се хвана за стената. В този момент Уорик я сграбчи и я повлече нагоре.
— Никога не се опитвай да избягаш от моето докосване! В противен случай ще ти се случи нещо по-лошо от падане по стълбите. Сега почисти бъркотията, която създаде! И го направи бързо, защото искам лично да напълниш чинията ми. Помни, че съм гладен!
С всяка изминала минута, докато почистваше, гневът му щеше да расте. Когато свърши, ръцете й трепереха.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато Роина най-сетне се приближи до масата с нов поднос храна, Уорик изцяло бе погълнат от разговора със своя иконом. След малко настоя тя лично да напълни чинията му, като избираше онова, което му харесва. Заповяда й да остане, за да допълни халбата му с пиво, въпреки че зад него стоеше един млад прислужник с кана в ръка. През цялото време тя не трябваше да откъсва очи от него.
На Роина не й харесваше постоянно изменящото се изражение върху лицето му. Винаги познаваше кога мислите му се връщаха на нея. Знаеше, че това е друга форма на отмъщение. Тя не биваше да забравя, че е изцяло зависима от неговата милост, а такава няма да заслужи никога.
Когато се нахрани, той я извика с ръка. Дори не се обърна към нея. Проверяваше дали изпълнява заповедта му. Това направо я вбеси. Дали изобщо някой дръзваше да му противоречи, или да го ядоса? Глупава мисъл! Дори когато не бе намръщен, той просто всяваше страх. Колкото и да бе ядосана, тя нямаше нерви отново да го предизвика. Само щеше да си заслужи друго наказание.
— Тази вечер искам да се изкъпя — сухо произнесе той, когато усети, че е зад гърба му. — Върви и приготви всичко.