Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Андреа тръгна към масата. Обектът лежеше по гръб със затворени очи. Личеше си, че не му е било лесно. Дясната му ръка беше шинирана, долната му устна се беше сцепила жестоко, смазана в зъба отдолу. Лявата му буза потрепваше конвулсивно, а с ноктите на лявата му ръка нещо не беше наред.
Андреа повдигна ръката да я огледа отблизо. Палецът си беше на мястото, с идеален маникюр. Но ноктите на показалеца и средния пръст липсваха, а на безименния и кутрето бяха почернели от кръв. Някой — Банерджи или Наджиб — беше забивал остри предмети под тях. Пусна ръката му и тя падна с тупване на масата. Хаким Мусауи я погледна, после побърза да отклони поглед.
— Трябва да поговорим — каза му Андреа. — Разбираш ли английски?
Той все така не я поглеждаше. Не каза нищо. Андреа повтори въпроса си на арабски.
Банерджи се приближи към масата.
— Всъщност английският му е доста добър — съобщи той. — Учил е в колеж към Калифорнийския щатски университет. Проверих. Талисман им е дивата котка. Вие дива котка ли сте, господин Мусауи? — Банерджи стисна счупената ръка на затворника, вперил поглед в разкривеното му от болка лице.
Андреа поклати глава и Банерджи пусна ръката. После Андреа се обърна с тих глас към затворника:
— Хаким, искам да ме погледнеш.
Никаква реакция.
Вратата на стаята се отвори и затвори зад нея. Доктор Наджиб приближи апарата на колелца до масата.
— Колко тежи според вас? — попита лекарят.
— Деветдесетина килограма — предположи Банерджи. — Бая голямо му е шкембето.
Докторът извади спринцовка.
— Значи шейсет милиграма.
Докато Наджиб подготвяше инжекцията, Андреа заговори с тих глас:
— Хаким, искам да ме слушаш внимателно. Аз съм офицер от американското разузнаване. А ти си затънал до ушите в лайна. Но мога да те измъкна оттук. Мога да сложа край на това. Стига да ми дадеш нещо. — Млъкна, после продължи: — Разбираш ли какво ти казвам?
Никаква реакция.
— Готов съм — обяви Наджиб, хванал спринцовката като пищов с дулото към тавана.
Андреа въздъхна и се отдръпна да му направи място до масата.
— Не беше необходимо да правим това — каза тя на Хаким. — Мога само да се надявам, че няма да се наложи да го повторим. Пак. И пак.
Мусауи се размърда. Банерджи притисна ръката му.
— Мирувай!
Докторът вкара иглата в ръката на затворника.
Андреа погледна часовника си. Разполагаше с шест минути. Една, докато сукцинилхолинът подейства. Две, докато мускулите откажат. Още две, докато обектът се задуши. И една, докато ефектът отмине.
Всичко беше въпрос на време.
Часовникът й беше ролекс, дамски модел, осемнадесеткаратово злато. Купи си го като подарък, когато я повишиха в шеф на местния филиал. Сега го гледаше с възхищение, докато секундната стрелка се движеше по циферблата, четвърт оборот, после още четвърт и още четвърт. Когато най-после вдигна очи от часовника, челюстта на Хаким беше започнала да се отпуска. Мускулният тик на бузата му беше изчезнал, а тревогата в очите му преливаше в паника.
Андреа произнесе името му с възхита и съжаление.
— Хаким, Хаким… не знам как си издържал толкова дълго. Явно си много смел човек. Но никой не може да издържи вечно. Никой.
Главата му се килна безжизнено настрани.
— Искам да сключа сделка с теб, Хаким. — „Три минути.“ — Но не знам дали ще мога. Работата е там, че не бих могла да ти помогна… освен ако ти не помогнеш на мен.
Анектинът вече вилнееше в кръвообращението му, изключваше вериги от невротрансмитери и обръщаше нервната му система с краката нагоре. Андреа посегна и обърна главата му, така че затворникът да я гледа в очите.
Странно. Не изглеждаше разтревожен. Напротив, приличаше на човек, който е издъхнал в съня си. Тя се вгледа в празните му очи — бяха кафяви, като рядка кал, оцъклени и кръвясали. Пълна противоположност на нейните.
Не беше нужно да си ясновидец, за да се досетиш какво става в главата му и през какво преминава той. Парализа, задушаване, паника. Човекът умираше отвътре навън.
— Знам, че в миналото си действал срещу Съединените щати. Колегите от ФБР много биха искали да си поговорите. Но не е там работата. — Говореше спокойно и тихо, търпеливо и бавно, така че обектът да попие всяка дума и да чака отчаяно следващата. — Това няма да те изкара оттук — продължи тя. — Единствено аз мога да те изкарам оттук. Никой друг. Нищо друго. И както казах, аз съм офицер от разузнаването. Не съм ченге. Така че утрешните новини не ме интересуват. — „Две минути и петнайсет секунди.“ — Ако ми съдействаш, след половин час ще те изведа оттук. А ако не… неприятно ми е да го кажа, Хаким, но ако не ми съдействаш, това тук ще продължи вечно.