Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Андреа отстъпи крачка назад и зачака търпеливо.
Но не се случваше нищо. Обектът не помръдваше. Беше го убила. А после гърдите му потръпнаха и Андреа си даде сметка, че е затаила дъх в очакване дишането му да се възобнови.
Погледна часовника си и видя, че е преценила съвсем правилно продължителността на речта си.
Изведнъж тялото върху масата се сгърчи. Продран звук като ръмжене излезе от гърлото на обекта, после и подобие на глас.
— Има един американец! — каза той. — Строи машина. — Изплюваше думите насечено, с паузи. — Казва, че…
— Какво?
— Казва, че ще го спре.
— Ще спре какво?
— Мотора.
— Какъв мотор?
— Мотора на света.
12.
Стачката на пристанищните докери продължи седем дни, седем дълги дни, като се има предвид, че Истанбул, с всичките му чудеса, беше толкова близо, че почти да го докоснеш. Ароматът на пържена риба и агнешко долиташе до тях откъм спирката на фериботите при Каракьой, където улични продавачи се трупаха да угодят на тълпите от пътници. Халид се пошегува, че можели да преплуват от кораба до брега. И навярно биха могли. Но не го направиха. Без входни визи за Турция бяха осъдени да останат на „Кралица Мармара“.
Затова Уилсън работеше. Ден след ден сядаше на бюрото в стаята си, включваше променливи в уравненията, които беше разработил в затвора, и преглеждаше бележките, които си беше нахвърлил, докато проучваше дневниците на Юри Чеплак край езерото Блед.
Един от проблемите, които още не беше решил, засягаше потока от фотони, който се появява, когато стоящата гравитационна вълна влиза във взаимодействие със своето електромагнитно съответствие при статично магнитно поле. След Тунгуския инцидент Тесла почти се вманиачил на тази тема. А в тетрадките на Чеплак имаше бележка, написана собственоръчно от Тесла, бележка, която превръщаше загадката в Богоявление. Тесла беше разрешил проблема! Сега Уилсън беше убеден, че ще може да фокусира лъча с максимална прецизност, след като включи в уравнението периодичната вибрационна честота на целта.
Най-напред обаче трябваше да конструира миниатюрен модел на оръжието, за да го тества на терен. Трябваше също да определи цели, които са леснодостъпни и без засилена охрана. Не Белият дом, а язовирът „Хувър“. Не оперативния център в Шайенските планини, където се намира командването на военновъздушната отбрана, а мостът Голдън Гейт. Не Пентагонът, а… Калпепър.
Усмихна се при мисълта за щетите, които щеше да предизвика. Огромни, умело изчислени и абсолютно неочаквани, като гръм от ясно небе.
Работеше върху уравненията, когато чу викове откъм доковете. След минутка почукване на вратата потвърди догадката му.
— Хасан се радва да уведоми, че стачката свършила!
След четири часа бяха на път.
Спеше, когато корабът, преборил се успешно с бурното Черно море, наближи Одеса. Събуди го забавеният ритъм на двигателите. Пулсът му се беше синхронизирал с вибрациите им, затова когато ритъмът се забави, той скочи от леглото сякаш получил сърдечен пристъп.
Облече се бързо и излезе на палубата, хлъзгава от дъжда. Градът едва се различаваше зад пелена от гъста мъгла. Небето и морето се сливаха в сивкава вълна, нещо като моряшко затъмнение. Което беше разочароващо, защото Одеса, изглежда, беше интересен град. Според капитана, с когото Уилсън бе обядвал няколко пъти, на времето Одеса била най-голямото пристанище на Съветския съюз.
— Защото водата там е топла през цялата година — обясни капитанът. — В другите големи пристанища през зимата водата замръзва.
Без тласъка на двигателите корабът сякаш стоеше на място. Но тази неподвижност беше измамна. Зад кърмата ги следваше пътечка от стиропорени чашки и цигарени угарки.
Уилсън пристъпяше от крак на крак. Бо му беше оставил насърчително съобщение в кутията за чернови на общия им акаунт. Приятелят им в Одеса знаел за стачката на докерите в Истанбул и щял да нагоди плановете си според развитието на ситуацията. „Спокойно, пишеше Бо, всичко е наред.“
Същото си повтаряше и Уилсън, но не успяваше да прогони безпокойството си. Опипа с пръсти червената капсула, която Хаким му беше дал в Баалбек и която държеше под яката на ризата си. Капсулата съдържаше вещество, което причиняваше кислороден глад в телесните клетки. Бърз начин да умреш, вярно, но не неговият начин.
Бавно и спокойно той отлепи капсулата от яката си и я пусна през борда.
Одеса вече се виждаше ясно. Доковете бяха в самия център на града, централата на пристанищната администрация се помещаваше в грозна бетонна сграда и закриваше „стъпалата на Потьомкин“ отстрани.