Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Фамилията ми — продължи тя — бе разпиляна в американската война. В нея участваха баща ми и по-големият ми брат.
— Били са хора от знатен произход, нали? — попита Морис.
— Не, не — отвърна Женевиев и се изчерви.
— Но вие самата ми казахте, че вашето моминско име е Дьо Трей!
— Без „дьо“, господин Морис. Моята фамилия беше богата, но не и знатна…
— И все пак вие още изпитвате недоверие към мен — отбеляза усмихнато момъкът.
— О, не, не! — възрази Женевиев. — В Америка баща ми се запознал с бащата на господин Моран. Димер беше управител на имотите на господин Моран. Като видя, че моето семейство е вече съсипано, господин Моран, който знаеше Димер за богат човек, го препоръчал на баща ми. Той ми го представи. Разбрах, че се гласят да ме омъжат за него. Това наистина беше желанието на семейството ми. Нито него обичах, нито пък бях обичала някого дотогава. Приех. Вече три години, откакто съм жена на Димер, и най-искрено мога да ви призная, че мъжът ми е изключително мил и добър с мен. Въпреки разликата във възрастта ни, въпреки различните вкусове към нещата, аз нито веднъж не съм съжалила, че се омъжих за него.
— Но когато се омъжихте за Димер — попита Морис, — той притежаваше ли фабриката за кожи?
— Не. Живеехме в Блоа. След десети август Димер купи тази къща и фабриката. За да не се мотая сред работниците и за да нямам пред очите си на аристократка, както вие се изразихте, тази гледка, той ми предостави на разположение павилиона, където живея сама, уединена и според вкусовете и желанията си. Тук от време на време се появява по някой приятел, с когото споделям мечтите си…
Женевиев протегна ръка към Морис и той я целуна пламенно.
Лицето на Женевиев се обля с руменина.
— Сега приятелю — каза тя, като дръпна ръката си, — вие вече знаете как съм се омъжила за Димер…
— Да — рече Морис, впил очи в нейните, — но вие още не сте ми казали как господин Моран е станал съдружник на господин Димер…
— О, това е съвсем обикновена история — рече Женевиев. — Димер, както ви казах, беше доста богат, но не и дотам, че да може да основе цяла фабрика със свои средства. Синът на покровителя му, господин Моран, който, както ви казах, беше добър приятел на баща ми, вложи половината капитал. Тъй като има добри познания в областта на химията, той се отдаде на работа с голямо усърдие. Вие може би сам сте забелязали това. Тъй че предприятието, в което Димер е зает с материалната част, се разрасна значително…
— Господин Моран също е ваш добър приятел, нали? — попита Морис.
— Господин Моран има изключително благородно сърце — тежко въздъхна Женевиев, — сърце, каквото не се среща всеки ден…
— Ако освен подялбата на разноските в предприятието и изобретяването на нови бои за кожи господин Моран не ви е дал други доказателства за стойността на сърцето си, то похвалите, които изричате по негов адрес като че ли са малко прекалени — докачено вметна Морис.
— Той ми е дал и други доказателства, господине — каза в отговор Женевиев.
— Но той е още твърде млад, нали — отбеляза Морис. — Той е твърде млад въпреки очилата си, които го правят да изглежда малко по-възрастен…
— Той е на тридесет и пет години — рече жената замислено.
— Вие се познавате с него отдавна?
— От деца — кратко рече жената.
Морис прехапа устни. Той отпреди имаше подозрения.
— Да — рече. — Разбирам…
— Какво разбирате? — попита жената.
— Неговата фамилиарност към вас…
— Тази фамилиарност винаги остава в границите, които вие сте видели, господине — вметна усмихнато Женевиев. — Струва ми се, че тази фамилиарност, която с малко преувеличение може да бъде определена като приятелска, няма нужда от никакви обследвания. Нито пък от обяснения…
— О, извинете, госпожо — рече Морис, — вие знаете, че на всяко едно чувство се завижда. Като ваш приятел и аз завиждам на приятелството, което изпитвате към господин Моран…
Той млъкна. Млъкна и Женевиев. Повече този ден не се отвори дума за господин Моран. Морис се раздели с Женевиев по-влюбен от всякога. Той вече ревнуваше.
Въпреки близостта, която го обграждаше в този дом, Морис се учудваше на старанието на Моран да се държи по-настрана от него. Оплака се на Женевиев. Той бе убеден, че Моран на свой ред ревнува, поради което именно избягва по-приятелските отношения с него.
— Гражданинът Моран ме ненавижда — рече той един ден.
— Вас ли? — попита удивена Женевиев. — Да ненавижда вас? Моран?
— Да, сигурен съм!
— И защо ще ви ненавижда?
— Искате ли да ви кажа защо? — извика Морис.
— Разбира се, че искам — спокойно отговори Женевиев.
— Защото…