Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— О, това е нищо — каза младият човек, смеейки се, — аз притежавам и сума други дарби, които ще ви разкрия малко по малко, според обстоятелствата. А, ето, погледнете там наляво, между дърветата, не виждате ли човек?
— О, да! — отвърна генералът. — И дори го разпознавам отлично, това е моят приятел Безследни, верният ми канадец. Я вижте, той май ни вика да отидем при него.
— Вярно! Да бързаме, генерале, Безследни трябва да има много сериозни причини да ни вика по този необичаен начин.
Горкият скитник не мърдаше от мястото, където се бе спрял, той държеше главата си полуобърната натам, откъдето се бе появил, сякаш следеше нещо.
Генералът и приятелят му преминаха към гимнастическа стъпка, за да стигнат по-бързо до ловеца; той беше на разстояние най-много един пушечен изстрел, но изглежда имаше нещо спешно, защото ловецът не преставаше да ги вика, махаше с ръце.
Най-после, след като решиха да тичат, двамата мъже стигнаха до горския скитник.
— Но какво става тук? — попита дон Хосе.
— Говорете по-тихо — отвърна ловецът, — скрийте се зад дънера на това дърво и гледайте.
Двамата постъпиха така, както им бе казал горският скитник, и загледаха.
В подножието на едно дърво бяха седнали и разговаряха доста оживено двама дути и лесно се разпознаваше, че са бели.
— Кои са тези хора? — запита генералът.
— Познавам единия, този, който пълни лулата си в момента — отговори Безследни, — той се казва Мататрес, опасен бандит от куадрилята на Койота.
— Ах — възкликна дон Хосе, — трябва да заловим тия двамата.
— Хм, няма да бъде лесно.
— Може би все пак да опитаме. Ако не успеем да ги хванем, все ще можем да им теглим куршума, загубата няма да бъде голяма.
— Е, колкото до това, не рискуваме нищо, ала как да направим така, че да се приближим, без да ни видят?
— Много лесно! — И като вдигна глава и посочи листака, дон Хосе каза: — Ето нашия път.
— Вярно! Не се сетих.
— За какво става дума? — попита генералът.
— Виждате ли ония двамата, господин генерал? — каза дон Хосе.
— Естествено! Ако не съм сляп и доколкото мога да съдя от това разстояние, те изглеждат много увлечени в разговор по работите си.
— Точно така, господин генерал, и аз държа много да чуя разговора им.
— Така ли! А защо?
— Защото тези хора са наши врагове, ваши и мои, и е добре човек да узнае, или по-право, да открие тайните на своите врагове.
— А как ще ги откриете?
— Ще видите, ще ви бъде интересно.
Младият човек, бърз и ловък като маймуна, свикнал на всякакви телесни усилия, извади кинжала си от ножницата, заби го в дънера на дървото и се закатери с необикновена лекота, следван от Безследни, който не се отделяше нито на крачка от него. Когато стигнаха до първите клони на дървото, двамата изчезнаха в гъстия листак. От този момент нататък генералът въпреки усилията си вече не можеше да следи двамата необикновени пътници.
Те правеха просто това, което горските скитници наричат въздушна пътека: дърветата, чиито клони бяха преплетени едни с други, позволяваха на двамата с малко ловкост да минават от дърво на дърво толкова сигурно, както ако минаваха по тесен и малко клатещ се мост. Тази разходка по дърветата ставаше средно на шейсет-осемдесет метра височина от земята, ала на горските скитници никога не им се завива свят.
Дон Хосе и другарят му напредваха толкова бързо, като че стъпваха по земята. Внезапно младият човек се спря, даде знак на спътника си да не мърда. Те наистина бяха стигнали до дървото, под което Мататрес и другият, за които споменахме, разговаряха спокойно, мислейки, че в тази гора са далеч от всякакви любопитни очи. Двамата събеседници си бъбреха с пълна увереност, без дори да помислят да говорят тихо, грешка, каквато един горски скитник или един индианец никога не би допуснал.
— Ако продължавате така, мистър Уилсън, никога няма да се разберем.
Тази фраза беше произнесена на испански от Мататрес точно когато двамата ловци започнаха да подслушват.
— Вие сте неразумен — отвърна другият, повдигайки рамене, — искате пушки „Армстронг“ и настоявате да ги платите само по десет пиастра, което е подигравка.
— Колко имате?
— Петстотин.
— Гарантирате ли за тях?
— Напълно.
— А къде е платноходката ви?
— По Рио Пуерко, в заливчето на Опосума.
— Добре, виждам го оттук, само на четири левги.
— Разбрахме ли се?
— Може би. Имам да ви направя едно предложение.
— Да видим.
— Ще ви платя пушките по двадесет пиастра парчето.
— Ол райт, ето така се върши работа.