Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Зная как се вечеря в пустинята, сеньор дон Агостин, когато вие поемате разноските за това — каза през смях генералът, — предварително заявявам, че съм доволен от това, с което ще ни угостите.
— Да ви е сладко — обади се докторът, — личи, че генералът е гладен и ще се задоволи с количеството, без да обръща внимание на качеството.
— Ще се постарая всичко да бъде хубаво — продължи старецът. — Сеньори, ще потеглим отново в три часа следобед, когато големият дневен пек премине. Вашите хакали ви чакат, в тях има легла от благовонни треви, застлани с кожи, засега можете да си почивате, ще ви известим, когато обедът бъде готов.
Всеки се оттегли в своята колиба, не да спи, а да оправи тоалета си, измачкан от дългото пътуване. На обеда присъстваха само мъжете, дамите предпочетоха да им бъде сервирано отделно, несъмнено за да оставят кавалерите напълно свободни, от което те не се оплакваха. Яденето беше каквото трябваше да бъде, тоест много изискано, като въпросът за вината бе решен с особена грижливост. Този път нищо не смути обеда, както бе станало вечерта, когато генералът се запозна с дон Агостин Перес де Сандовал. Генералът не бе свикнал на сиестата, която е нещо почти обичайно в топлите страни. Вместо да се опита да заспи, той предпочете да се разходи под високия листак на гората, където цареше много приятна прохлада. Дон Хосе предложи да придружи генерала в разходката му, което той прие с голямо удоволствие.
Двамата мъже взеха оръжието си, за да бъдат готови за всякаква евентуалност, после навлязоха навътре. Девствените гори по нищо не приличат на нашите френски гори; само по покрайнините на тези гори има трева и храсталак; колкото по-навътре се навлиза, толкова повече паразитната растителност оредява, липсва въздух, дърветата, общо взето от един вид, си приличат всички, растат невероятно прави, образуват огромни прави алеи, сякаш подредени по компас, и така продължава на много километри. Тежко на човек, който задълбае безразсъдно в тези гори! Той е неминуемо загубен, всички дървета са еднакви, всички алеи си приличат, така че е невъзможно да се ориентира в този лабиринт, стократно по-заплетен от оня който е бил построен в Крит от Дедал.
Горските скитници, единствените хора, които се осмеляват да се впуснат в девствените гори, имат само два начина да намерят пътя: да откъртват с брадва парчета кора от дънерите — или да оглеждат подножието на дънерите на дърветата. Когато открият мъх, значи са на север, ако, обратно, дънерът е сух и не личи мъх, са на юг. Някои разузнавачи използват следите, оставяни от животните, отиващи вечер на водопой, тези следи водят винаги към потоци или малки рекички, които накрая се вливат в някоя по-близка или по-далечна голяма река, но това е последното средство, до което се прибягва в краен случай и не може да се използва безнаказано.
Дон Хосе познаваше гората, в която се разхождаше с генерала, той я бе прекосявал повече от сто пъти по всяко време на нощта и деня, затова двамата разхождащи се нямаше от какво да се страхуват. Вървешком двамата мъже говореха за банални неща. Те бяха стигнали до брега на един бистър, доста голям поток, който ромолеше по камъчетата в своето корито. Дон Хосе предложи на генерала да поседнат на тревата, която растеше по брега на потока, където една доста голяма пролука в листака позволяваше на слънцето да осветява този живописен и тайнствен пейзаж; под дърветата не се чуваше никакъв друг шум освен далечното чукане на кълвач, който удряше ритмично по дънера на някакво дърво. Почти веднага шумът секна, кълвачът бе отлетял внезапно. Дон Хосе стисна ръката на генерала и се отдалечи от потока, слагайки пръст на устните си, за да го предупреди да бъде предпазлив.
— Какво има? — попита генералът със сдържан глас.
— Не знам — отговори младият човек със същия тон, — да бъдем предпазливи, не знаем какво ни очаква.
Почти в същия миг наблизо се чу крясък на фламинго.
— Слава Богу! — каза дон Хосе. — Приятел е.
— Откъде знаете?
— От сигнала, който той ми даде.
— Сигнал ли? Кога?
— Преди малко, не чухте ли крясъка на фламинго?
— Да, но предположих, че това е просто някое фламинго, от тия там на поляната, на брега на онова езеро.
— Излъгал сте се, драги генерале, това беше сигнал и доказателството е, че аз ще отговоря.
И като събра длани пред устата си, младият човек имитира с невероятно съвършенство крясъка на фламингото.
— Приемете моите поздравления, скъпи дон Хосе — каза генералът, — не предполагах, че сте толкова умел.