Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Браво! — рече дон Естебан.
— Съгласен ли сте, генерале? — попита дон Хосе.
— Разбира се, драги ми дон Хосе, аз съм подчинен на вашия баща.
— Тогава до утре — каза старецът.
И сякаш по мълчаливо споразумение разговорът взе друга насока и вече се говореше само за банални неща.
X
На другия ден към осем часа сутринта Сиди-Муле влезе в стаята на генерал Дьо Вилие. Добрият офицер спеше дълбоко. Спахията го погледа известно време с интерес.
— Жал ми е да го будя — промърмори той, сумтейки по навик, — ала трябва. Ако го оставя да спи, ще ми вдигне олелия до Бога! Аха — каза той, смеейки се, — сетих се, с това събуждането му ще бъде като милувка. Достатъчно! Да действаме.
И достойният войник грабна една гарафа и я счупи о пода с гръмотевичен трясък.
— Какво става? — извика генералът, привдигайки се внезапно в леглото.
— Не обръщайте внимание, господин генерал, счупих една гарафа.
— Проклет глупак! — продължи офицерът. — Дяволите да те вземат! Сънувах чуден сън, който ти прекъсна с непохватността си! Какъв съм идиот, ще се опитам да продължа съня си!
И като легна отново, той се зави до очите с чаршафите и одеялата.
— Тюх да се не види — каза решително спахията, — значи нямало смисъл да чупя гарафата?
— А? Какво мърмориш, говедо такова?
— Извинете, генерале, но не мърморя, а казвам, че трябва да ставате.
— Хубава работа! На мен ми се спи.
— Възможно е, но всички са готови и чакат само вас, за да потеглят.
— Ах, пусто да остане! — извика генералът, скачайки от леглото. — Вярно, забравих, а ти не ми каза, говедо такова.
— Ще прощавате, господин генерал, ама преди половин час ви го казах, доказателство за това е гарафата.
— Добре, добре! Помогни ми да се облека, вместо да висиш там като корморан, кацнал на един крак.
— Ах, какво учтиво събуждане, и като си помисли човек, че всеки ден е така!…
— Какво мънкаш там?
— Казвам, че е хубаво, господин генерал, и че за минутка ще бъдете облечен.
— Ех, бедни ми Сиди — продължи офицерът, — добре те чух. Какво искаш, не мога да бъда учтив, когато ставам.
— Пусто да остане, отдавна го зная, но не ви се сърдя, господин генерал. Зная, че не можете да надвиете тази ваша слабост.
— Вярно — каза офицерът, смеейки се.
Докато бъбреше така с войника си, генералът се бе облякъл.
— Ето, готово — каза той, — както виждаш, не загубих време.
— Дявол да го вземе! Труден е първият момент, после всичко върви от само себе си.
— Ти си дълбок философ, Сиди, приятелю, хайде, на път.
— Веднага, господин генерал.
Двамата напуснаха спалнята. Патиото33 беше пълно с конници, трите дами и прислужничките им също бяха на коне, а трийсетина пеони и вакероси в живописно облекло, с енергични черти, въоръжени до зъби, трябваше да придружават пътниците. Генералът отиде да поздрави дамите си, които го посрещнаха с очарователни усмивки, осведомявайки се с интерес за здравето му.
Ала доктор Герен прекъсна тези любезности, като напомни на генерала за положението.
— На път, на път — каза той, — после ще говорим.
Генералът се сбогува с дамите и се качи на седлото, подпомаган от Сиди-Муле. Тримата Сандовалови се ръкуваха и размениха няколко любезни думи с офицера. По даден от дон Агостин знак портата на къщата се отвори и пътниците бавно поеха. Те запазиха това спокойно темпо през цялото време, докато минаваха по тесните улици на Пуебло, но когато пресякоха по брод Рио Гранде дел Норте, цялата кавалкада се впусна в ловен галоп — ход, явно по-приятен и по-малко уморителен, когато предстои дълъг път.
Дамите бяха заобиколени от предани хора, след тях се движеха тримата Сандовалови, генерал Дьо Вилие и доктор Герен, препускащи един до друг, няколко пеони образуваха ариергарда. По фланговете на колоната отдясно и отляво препускаха вакероси, които проучваха местността и претърсваха високите треви, за да открият засади, в случай че има такива. Препускаха така до единадесет часа сутринта.
Спряха в края на гъста гора от коркови дъбове; под дърветата построиха набързо няколко хакала, вид колиби от преплетени клони, които горските скитници издигнаха с необикновена сръчност за по-малко от половин час. Един хакал беше предназначен за дамите, друг — за господата Сандовал, третият — за генерала и неговия лекар, четвъртият трябваше да служи за трапезария на пътниците. Петдесетина команчи бяха поставени под командването на Синия облак; тези хора бяха подбрани грижливо, все големи храбреци на племето, всичките въоръжени с пушки, те трябваше да подсилват охраната на пътниците.
— Кабалерос! — каза дон Агостин. — Щастлив съм да ви предложа гостоприемството на пустинята. Ще прощавате за малко примитивната трапезария, която ще ви предложим, но имайте предвид, че ние сме в Апахерия.
33
Патио (исп.) — вътрешен двор. — Б. пр.