Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Значи така — тросва се Джоан. — Преспа с оная невзрачна канцеларска мишка. — Събота е. Играта на тенис и предобедното колективно гледане на анимация са отминали. Неясното еротично очакване на следобеда също. Мейпълови са в тяхната стая и се приготвят за парти сред пепелявата светлина на падащия здрач и воднистосините оттенъци на далечна улична лампа.
— Никога не съм правил такова нещо — отвръща той, отбелязвайки, все пак, че е наясно кого има предвид тя.
— Но си я водил на вечеря.
— Кой ти каза?
— Мак Денис; Елинър ви е видяла в ресторанта.
— Откога тия двамата си говорят? Мислех, че са разведени.
— Говорят си през цялото време. Той все още я обича. На всички им е известно.
— А-ха. Ами вие, двамата, откога си гукате така за щяло и нещяло?
Странно, но тя няма готов отговор:
— О… — сърцето му тупва на пода в настъпилата тишина. — Май го видях в железарията днес следобед.
— Май не си го видяла там, а? За какво му е да дрънка такива неща точно там? Вие двамата трябва да сте в много мили отношения.
Той казва това, за да я накара енергично да отрече. Но тя мълчаливо премисля и отивайки към шкафа си, подмята:
— Вярно, разбираме се.
Колко несвойствено за нея, да блъфира по тоя начин.
— И кога съм бил видян?
— Искаш да кажеш, че се случва често ли? Миналата сряда, около осем и половина. Сигурно си спал с нея.
— Не бих могъл. Ако не си спомняш, прибрах се вкъщи към десет. Самата ти току-що се бе върнала от музея.
— И защо така, скъпи? Да не би да си я засегнал с твоята отвратителна провиетнамска позиция?
Сред мъждивия здрач той едва познава тази жена, с нервни жестове, с припрян глас. Сребристите й шорти леко проблясват, докато се напъхва в черната плетена рокля за коктейли. С твърда решителност тя крачи възбудено около леглото, до бюрото и обратно. Докато се движи, от сенките тялото й сякаш уголемява формите си и става еластично. Той се опитва да я предразположи, казвайки й част от истината:
— Не. Оказа се, че Пенелъпи ходи само с негри. Пред тях аз бледнея. Прекалено съм светлокож.
— Значи все пак си признаваш, че си опитал.
Той кимва.
— Добре, тогава — казва Джоан и рязко прави половин крачка към него, така че той трепва, очаквайки да бъде ударен. — Искаш ли да знаеш с кого спах в сряда?
Той отново кимва, но двете кимвания са някак различни, сякаш, разместени с невероятна скорост, между тях се е напъхал цял континент.
Тя казва името на мъж, когото той познава само бегло, някакъв заместник директор от музея, който слага игла на яката си, и носи сивата си коса дълга отзад, в парвенюшки английски стил.
— Беше страхотно — натъртва Джоан и ритва обувката си. — Той мисли, не съм красива и се отнася с мен така, както ти не можеш. — Тя ритва и другата обувка. — Пред мен също бледнееш, нещастник такъв.
Зашеметен, той изпитва необходимост да се изсмее:
— Всички мислим, че си красива.
— Може би, но ти поне не ме каращ да го чувствам.
— Да, но аз го чувствам — отвръща той.
— Ти ме караш да се чувствам като някоя грозна слугиня. — Докато опипват в неизвестното, за да може всеки от тя, да разучи новото си положение, и двамата разбират, че тя, подобно на шахматен играч, импулсивно преместил кралицата си напред, сега няма какво друго да прави, освен да се защитава в отчаян опит да задържи инициативата, тя казва: — Разведи се с мен. Набий ме.
Той е спокоен, разумен, достоен за възхищение:
— Колко често си била с него?
— Не знам. От април, с прекъсвания. — Изглежда ръцете й я притесняват. Тя ту ги оставя да висят отстрани, ту се хваща за бузите, ту стисва здраво таблата на леглото, ту я пуска. — Опитах да се отърва от това — чувствах се ужасно виновна, само че той никога не настояваше, затова не можех да избягам. И на лицето му се изписваше оня обиден поглед.
— Не искаш ли да го задържиш?
— След като ти знаеш? Не бъди смешен.
— Но той се държи с теб така, както аз не мога.
— Всички любовници го правят.
— Божичко, Господ да ни е на помощ. Ти си била експерт.
— Чак пък толкова.
— А какво ще кажеш за теб и Мак?
Тя е уплашена.
— Беше преди години. Й то не за дълго.
— А за Фреди Ветър?
— Не, решихме, че не става. Той знаеше за мен и Мак.
Любов, гъста и наситена като мастило, го залива отвътре, изпълва дланите му с боцкащи иглички и той прави крачка към нея, чието посърнало лице го гледа напрегнато в очакване на удар.
— Ти, курво — прошепва той, останал без дъх от омая. — Моя девствена булке. — Хваща и целува ръцете й. Те са развратни и студени. — Кой друг? — моли се той, сякаш всяко изречено име е скъпоценен товар, който тя поставя върху прегърбените му робски рамене. — Кажи ми за всичките си мъже.