Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
— А защо мислиш, че е бил той? Може някой посетител да е сбъркал стаята. А заради епидемията да са го задължили да носи маска…
— Не само аз, и ченгето мисли така. Онзи беше с лекарска престилка. Май имаше и слушалки… Разпитаха персонала, никой от тях не е влизал в бокса по това време! Пък и той се ровеше във вещите ми!…
— Да не е бил крадец, защо ще те пребърква иначе?
— Ха! Болничен крадец! — Магдалена се наведе, взе сняг в шепите си и направи топка. С все сила я запрати по дънера на близкото дърво. — Ето така ще го фрасна следващия път!… Ще го разкъсам! И полицията, разбира се, пристига след края на екшъна!
Тя пъхна ръце в джобовете на якето си, умълча се и закрачи по-бързо. Юли наруши потока на мислите й, като дръпна един клон и върху косите на Магдалена се посипа искрящ снежен прах. Тя не му остана длъжна и го нацели по гърба с една шепа сняг, след което между двамата за кратко се разгоря истински бой със снежни топки, докато той не извика, че се предава. Разчорлени и зачервени, те си стиснаха ръцете за примирие, изтръскаха се от полепналия по дрехите им сняг и отново тръгнаха бавно по алеята.
— Чел ли си Библията? — все още леко задъхана го попита тя.
— Да, но доста отдавна… Защо? Как така внезапно се сети за нея?
— Не е внезапно. Кажи ми нещо за Еклисиаст.
— Еклисиаст? Сложен въпрос… Едва ли ще мога така на прима виста…
— Нищо, опитай. Важно е.
— Мисля, че заедно с Песен на песните това са едни от най-съвършените и поетични места в Библията. Лайтмотивът в Еклисиаст е: Суета на суетите и всичко е суета.
— Какво ще рече това? Не забелязваме истинския смисъл на живота, заети с ежедневието си, така ли?
— М-м-м, не съвсем. Защото именно в всекидневието трябва да го търсим. Ние живеем тук и сега. В настоящето. Миналото е вече само спомен, а бъдещето е вероятна хипотеза. Затова смисълът не е в постигането, а в самото търсене. Не е в нещо, което е някаква крайна имагинерна цел в бъдещето, а в последователните стъпки, които правим, вървейки към нея. Сега, в настоящето, в този миг. Смисълът е в умението да изживееш всеки миг като пръв и последен в процеса на това търсене…
— Да, спомням си. „О, миг, поспри!…“ — обади се Магдалена.
— Точно така! — усмихна се Юли. — Ти като немска възпитаничка си много добре запозната с Гьоте. Преследването на щастливия миг при Фауст…
— Щастливият миг, който не може да бъде спрян и човек да му се наслади, без да го загуби в следващата секунда. Значи отново трябва да го търси. И така безкрай, без никога да е удовлетворен…
— Само че в Еклисиаст се набляга на това, че всичко, което е трябвало да стане, вече е станало. Значи нищо ново и кой знае колко по-различно удоволствие не може да бъде изнамерено… Но хората забравят това и всеки търси нещо ново, понякога се заблуждава, че го е намерил… Но всъщност… Няма нищо, което да донесе на човек неизменно, пълно и вечно щастие. Защото няма нищо ново под слънцето и…
— Да! Чувала съм тази фраза — прекъсна го Магдалена. — Оттам ли е?
— Оттам. Може би си чувала и друго. Например, който трупа знание, трупа печал…
— Имахме един учител по логика, той го спомена. Оприличаваше знанието, което притежава човек, на балон. Колкото повече го надуваш, иначе казано, повече знания имаш, толкова по-голяма площ от него се допира до незнанието. Осъзнаваш колко малко знаеш. Искаш още и още… — тя се увлече в разговора. Може би от Юли щеше да научи нещо, което да хвърли светлина върху срещата й със странната жена…
— Всъщност мисля, че не точно знанието води до печал, а неумелото му ползване. И малко да знаеш, и много, ако не го приложиш в точното време, генерираш проблем, който е като мина със закъснител. Рано или късно избухва. Трябва да имаш търпение, да чакаш да му дойде времето. „Има време за всяко нещо“, казва Еклисиаст.
— Само че как да го уцелиш? Имам предвид точното време…
— Ех, де да можех да ти кажа… — въздъхна Юли. — Който знае това, може да се нарече мъдрец. Знам ли? „Има време за разхвърляне на камъни и за събиране на камъните.“
— Не разбирам…
— Може би като се настрои човек на друга вълна, като залага на неща, които нямат стойност и затова са безценни, ще постигне смисъла. Например — любов… Няма нищо по-силно от любовта… — той се замисли за малко. — Но, имай предвид, едно е да четеш Еклисиаст, съвсем друго е да го прилагаш в живота. Някак тези истини се забравят, дори са неприложими. Остават само като добри пожелания…
— Не, защо? Все пак ти дават стимул… — Магдалена беше заинтригувана. В интерес на истината няколко пъти беше вадила Библията от библиотеката, докато с Мария живееха у дома. И двете се опитваха да я четат, но така и не стигнаха по-далече от първите страници, където Бог изпитваше вярата на Авраам.