Безсмъртие в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Безсмъртие в смъртта». Краткое содержание книги:
— Сълзите не ми помагат — изхлипа тя.
— Ще ти подействат, бъди сигурна. Ще се освободиш от чувството за вина, ще излееш мъката, която таиш в душата си. Повярвай ми, че утре ще се чувстваш много по-добре и ще мислиш по-рационално.
Риданията й бяха затихнали, тя тихичко хлипаше. Усещаше, че главата й ще се пръсне от болка. Въпреки това се опита да му възрази:
— Тази нощ ми предстои много работа. Ще вкарам в компютъра допълнителни имена и данни, ще разиграя възможни ситуации.
„Няма да се получи“ — помисли си Рурк и се обърна към годеницата си:
— Добре. Но си отдъхни за малко, хапни нещо. — Преди Ив да запротестира, той я сложи на леглото, стана и се приближи до автоготвача. — Дори забележително устойчивото ти тяло има нужда от храна. Освен това искам да ти разкажа една история.
— Нямам време за губене.
— Уверявам те, че няма да съжаляваш.
„Ще си почина само петнайсет минутки“ — каза си Ив, когато усети аромата, разнасящ се от автоготвача.
— Ще вечеряме набързо, освен това се надявам, че историята ти е кратка. — Потърка очи. Изпитваше смесени чувства, не знаеше дали да се засрами или да изпита облекчение, че е дала воля на чувствата си. — Извинявай. Нямах намерение да цивря пред теб.
— Винаги съм на твое разположение. — Рурк се приближи, носеше чиния с омлет и чаша. Седна до Ив и се загледа в подутите й, помътнели от умора очи. — Обожавам те.
Младата жена поруменя. Изглежда, единствено Рурк можеше да я накара да се изчерви.
— Опитваш се да ми отвлечеш вниманието. — Тя взе чинията от ръцете му. — Тактиката ти неизменно е успешна, обаче никога не ми идва наум какво да ти отговоря. Може би нещо от рода на това, че срещата ми с теб е била най-щастливото събитие.
— Приема се.
Ив поднесе чашата към устните си и се намръщи.
— Това не е кафе.
— За разнообразие ще пиеш чай. Това е билкова смес, успокоява нервите. Мисля, че прекаляваш с кофеина.
— Възможно е. — Тъй като нямаше сила да му противоречи, тя отпи от чая. — Харесва ми. А сега ми разкажи обещаната история.
— Навярно се питаш защо не уволнявам Съмърсет, макар той да проявява… неуважение към теб.
— По-скоро ме ненавижда — презрително изсумтя тя. — Но това си е твоя работа.
— Напротив, засяга двама ни с теб.
— Във всеки случай в момента не ми е до този надут пуяк.
— Всъщност това, което ще ти разкажа, е свързано с мен и с един случай, който отговаря на чувствата ти в момента. — Видя как Ив отново отпи от чашата си и прецени, че трябва да побърза. — Когато бях съвсем млад и скитах из улиците на Дъблин, случайно се запознах с един човек и с неговата дъщеря. Момиченцето досущ приличаше на ангел, имаше руси къдрици, румено лице и най-чаровната усмивка на земята. Двамата си изкарваха прехраната чрез мошеничество на дребно и живееха доста сносно. По онова време се занимавах приблизително със същото, но обичах разнообразието. Ето защо упражнявах и джебчийство, организирах хазартни залагания. Баща ми бе още жив, когато се запознах със Съмърсет тогава той се подвизаваше под друго име и дъщеря му Марлена.
— Значи той е бил измамник — промърмори Ив, докато се хранеше. — Знаех си, че в него име нещо лукаво.
— Беше изключително умен. Научих много от него и се лаская от мисълта, че и той понаучи нещичко от мен. Веднъж, когато баща ми се беше постарал да ме пребие до смърт, Съмърсет ме открил в безсъзнание на една задна уличка. Прибра ме в дома си и ме обгради с грижи. Нямаше пари за лекар, аз пък нямах карта за здравно осигуряване. Имах само няколко счупени ребра, сътресение на мозъка и фрактура на раменната кост.
— Боже мой! — Образът на пребитото момче накара нежеланите спомени да нахлуят в съзнанието на Ив и устата й пресъхна. — Понякога животът е толкова жесток.
— Права си. Съмърсет беше човек с разностранни таланти. Имаше и известна представа от медицина. В „работата“ си понякога се превъплъщаваше в лекар. Не твърдя, че тогава спаси живота ми. Бях млад и силен и положително щях да се съвзема, но Съмърсет ми спести доста излишни страдания.
— Сега разбирам, че си му задължен. — Ив отмести празната си чиния.
— Работата не е в това. Успях да му се отплатя, после се случи така, че на няколко пъти той беше мой длъжник. След смъртта на баща ми, която изобщо не ме опечали, със Съмърсет станахме партньори. Не бих казал, че ме отгледа. Умеех да се грижа за себе си, но той ме прие като собствен син. Освен това обичах Марлена.
— А, да, дъщерята. — Ив тръсна глава, опитвайки се да прогони съня. — Бях забравила за нея. Трудно ми е да си представя този противен дъртак в ролята на баща. — Къде е тя?