Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Сам седя и мисли дълго след като Далас Бърк бе отведен. Спомни си за големите неща, направени от Далас, чудесните му филми. Във всеки друг бизнес той щеше да бъде герой, председател на управителен съвет или пенсионер с хубава, тлъста пенсия и заслужена слава.
Но това бе чудният свят на шоу бизнеса.
16
В началото на 50-те години, успехът на Тоби Темпъл се разрастваше. Играеше в най-големите нощни клубове — „Ше Паре“ в Чикаго, казино „Латин“ във Филаделфия, „Копакабана“ в Ню Йорк. Играеше в благотворителни представления, в детски болници, на възпоменателни сбирки. Играеше за когото и да е, където и да е, когато и да е. Публиката бе животворната му сила. Имаше нужда от аплодисменти и любов. Бе изцяло погълнат от шоу бизнеса. Големи събития ставаха по света, но за него те бяха само захапка за номерата му.
През 1951, когато генерал МакАртър18 бе уволнен и каза: „Старите бойци не умират — те избледняват и изчезват“, Тоби репликира: „Боже, трябва да използваме същата пералня.“
През 1952 бе пусната водородната бомба, а отговорът на Тоби бе: „Нищо работа. Трябваше да видите моята премиера в Атланта.“
Когато Никсън19 произнесе речта си за „играта на морски шах“, Тоби каза: „Веднага бих гласувал за това. Не за Никсън — за морския шах.“
Айк20 стана президент, Сталин умря, американската младеж носеше шапки „Дейви Крокет“ и в Монтгомъри имаше стачка на автобусните шофьори.
Всичко това бе материал за представленията на Тоби.
Когато сипеше лафове с широко отворени очи, с невинно учуден поглед, публиката крещеше.
Целият му живот се състоеше от остри двусмислици. „… и той каза: «Минутка. Взимам си шапката и идвам с нея…» или «…толкова добре изглеждаше, че я изядох!» или «… това е сладкарница, но има телефон…» или «… Шаро да ми е името…» или «… най-накрая те хванах, но къде е корабът?» или «Въпрос на късмет. Просто ми се падна хапливата част от тортата…»“ и така нататък, докато публиката се смееше до сълзи. Зрителите му го обичаха и той се хранеше с любовта им, пълнееше от нея и се издигаше все по-високо.
Но дълбоко в него се спотайваше диво неудовлетворение. Винаги очакваше повече. Никога не бе доволен, опасяваше се, че е изпуснал някъде по-готин купон, по-добра публика или по-красиво момиче. Сменяше жените като ризи. След преживяното с Мили се страхуваше от някоя по-дълбока връзка. Припомняше си как играеше в „Тоалетната писта“ и завиждаше на комиците за големите им лимузини и красивите жени. Това го постигна, но беше все така самотен, както и тогава. Кой беше казал: „Когато го достигнеш, вече го няма…“.
Бе решил да стане Номер едно и знаеше, че ще успее. Съжаляваше само, че майка му не беше там да види как се сбъдва предсказанието й.
Единственият спомен за нея бе баща му.
Старческият дом в Детройт бе грозна тухлена сграда от друг век. Стените и носеха сладникавия мирис на стари времена, на болест и смърт.
Бащата на Тоби Темпъл бе преживял инфаркт и живееше почти като растение. Човек с безизразни, апатични очи и ум, загрижен единствено за посещенията на Тоби. Синът стоеше посред подтискащата, застлана със зелен килим зала на дома, приютил баща му. Сестрите и старците се събираха около него с обожание.
— Гледах те на шоуто на Харолд Хобсън миналата седмица, Тоби. Беше просто чудесен. Как ги измисляш всичките тия умни неща?
— Авторите ми ги мислят — казваше Тоби, а те се усмихваха на скромността му.
Санитарят, бутащ количката на баща му, се показа от коридора. Беше свежо избръснат, с пригладена коса. Беше ги накарал да го облекат в костюм за посещението на сина си.
— Я, че това е Бо Брумел! — извика Тоби и всеки се обърна завистливо към господин Темпъл, с желание да има и той такъв чудесен, известен син като него, който да идва на свиждане.
Тоби отиде до баща си, наведе се и го прегърна.
— Я стига си се будалкал — каза и посочи към санитаря. — Ти него трябва да разкарваш с тая количка, а не той — теб.
Всички се засмяха. Попиваха думите му, за да разказват после на приятелите си: „Бях с Тоби Темпъл оня ден и той каза… Бях толкова близо до него, колкото съм сега до теб и го чух…“
Ходеше наоколо и ги разсмиваше, леко се майтапеше с тях, а те го обичаха. Будалкаше ги за техния полов живот, за здравето и децата им и те за малко успяваха да се надсмеят над собствените си проблеми. Накрая казваше със съжаление:
— Мразя да си тръгвам оттук. Вие сте най-добрата публика, която съм имал от години, — те и това щяха да запомнят — но трябва да остана за малко насаме с татко. Обеща да ми каже няколко нови вица.
18
Командващ американските войски във Филипините през Втората световна, прочул се с изказването „Аз ще се върна.“, направено след като японците превземат островите. Наистина се връща в края на войната, а след победата бива назначен за военен губернатор на Япония, по-късно уволнен.
19
Ричард Никсън — 37-ми поред президент на САЩ (1969 — 1974) — бел.пр.
20
Генерал Дуайт Айзенхауер — 34-ти поред президент на САЩ (1953 — 1961) — бел.пр.