Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
— Хайде да играем на „Марко Поло“ — извика някой.
Джоузефин обичаше играта. С удоволствие, обикаляше из топлата вода със затворени очи. Трябваше да извика „Марко!“, а другите отговаряха „Поло!“. Хвърляше се към звука от гласовете им и преди да се разпръснат гледаше да докопа някого. Тогава той ставаше „онова“.
Започнаха да играят. Сиси Топинг беше „онова“. Тя се хвърли към момчето, което харесваше, Боб Джаксън, но не успя и пипна Джоузефин. Тя стисна здраво очи и се заслуша в унасящия шум на пръските.
— Марко! — извика.
Чу се хор: „Поло!“. Джоузефин се хвърли към най-близкия глас. Опипа наоколо. Нямаше никой.
— Марко! — извика отново.
Пак същия хор: „Поло!“. Джоузефин размаха ръце на сляпо, но хвана само въздух. За нея нямаше значение, че са по-бързи. Искаше тази игра да продължи вечно, а денят да се удължи до безкрайност.
Стоеше неподвижно и се опитваше да чуе плясък, хихикане или шепот. Тръгна да обикаля басейна с разперени ръце и докосна стъпалата. Изкачи се по-нависоко, за да заглуши звука от собствените си движения.
— Марко!
Нямаше отговор. Тя стоеше неподвижно.
— Марко!
Тишина. Все едно се намираше сама в някакъв топъл, влажен, изоставен свят. Те си правеха майтап с нея. Бяха решили да не отговарят. Джоузефин се усмихна и отвори очи.
Беше сама на стъпалата на басейна. Нещо я накара да погледне надолу. Дъното на белия и бански бе напоено с червено, а малка струйка кръв се стичаше между бедрата й. Всички останали стояха на перилата на басейна и я гледаха. Джоузефин вдигна очи, стресната.
— Аз… — спря, без да знае какво да каже.
Бързо се спусна по стъпалата във водата, за да прикрие срама си.
— Ние не го правим в басейна — каза Мери Лу.
— Поляците го правят — изхили се някой.
— Ей, я да си вземем по един душ.
— Аха. Чувствам се гадно.
— Кой иска да поплува в това?
Джоузефин отново затвори очи и чу как всички се отправят към банята, как я изоставят. Стоеше със затворени очи, здраво притиснала едно към друго бедрата си, за да спре срамното течение. Дотогава не бе имала цикъл. Беше напълно неочаквано. Ей сега щяха да се върнат, да й кажат, че всичко е било на шега, че са все още нейни приятели, че щастието им няма да свърши. Щяха да се върнат и да обяснят, че всичко е било игра. Може би вече бяха тук, готови да започнат пак. Със здраво стиснати очи тя прошепна:
— Марко — и ехото угасна в следобедния въздух.
Нямаше представа колко дълго стоя във водата със затворени очи.
„Ние не го правим в басейна.“ „Поляците го правят.“
Главата й започна жестоко да се надува. Почувства как се задъхва, а стомахът й започна изведнъж да се свива. Но Джоузефин знаеше, че требва да стои там със затворени очи. Докато те се върнат и кажат, че е било на шега.
Чу стъпки и шумолене над главата си. Изведнъж реши, че вече всичко е наред. Бяха се върнали. Отвори очи и погледна нагоре.
Дейвид, по-големият брат на Мери Лу, стоеше до басейна с хавлия в ръка.
— Извинявам се заради всички — каза с напрегнат глас. Подаде й хавлията — Ето. Излез и облечи това.
Но Джоузефин затвори очи и остана вътре, гипсирана. Искаше да умре, колкото може по-скоро.
15
Беше един от добрите дни на Сам Уинтърс. Отзивите за филма на Теси Бранд бяха чудесни. Разбира се, причината за това беше донякъде самата Теси Бранд, която щеше да си счупи врата, за да оправдае поведението си. Но каквото и да ставаше, Барбара Картър явно щеше да се окаже най-новата звезда сред продуцентите. Голяма година се случи за дизайнерите на костюми.
Телевизионните предавания, продуцирани от „Пан Пасифик“ вървяха добре, а „Моят приятел Петкан“ беше най-успешното от всички. Телевизията преговаряше със Сам за нов петгодишен договор за поредицата.
Тъкмо излизаше да обядва, когато Люсил влетя в стаята.
— Хванали са някой да пали огън в сектора на статистите. Водят го насам.
Човекът седна на стола и се вгледа безмълвно в Уинтърс. Двама от охраната стояха зад него. Сам все още не се беше отърсил от шока.
— Защо? — попита той. — Защо, за Бога?
— Защото не исках шибаните ти подаяния — отвърна Далас Бърк. — Мразя теб, студията ти и целия мухлясал бизнес. Аз изградих този бизнес, копеле такова. Аз плащах за половината студия в тоя въшлив град. Всички забогатяха за моя сметка. Защо не ми даде да режисирам филм, вместо да се опитваш да ме разкараш, като купуваш тая купчина пикливи, откраднати от тук и там приказчици? И телефонния указател ли щеше да купиш от мен, Сам? Не ти исках услугите, исках работа. Ти ме накара да умра като несретник, хуй такъв, и аз никога няма да ти го простя.