Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
— Не можеш ли просто да кажеш „Не“, Дейвид?
— Не познаваш майка ми — въздъхна той.
Джоузефин бе виждала майка му. Беше дребна жена (струваше й се невъзможно Дейвид да е излязъл от нея), родила три деца. Винаги бе боледувала дълго по време на всяка бременност, а след третото раждане получи инфаркт. През годините тя непрекъснато описваше на децата страданията си, за да им внуши, че е рискувала собствения си живот заради техния. Това й донесе решителна власт над цялото семейство, която тя безогледно използваше.
— Искам да живея живота си — каза Дейвид на Джоузефин, — но не мога да причиня болка на майка ми. Доктор Янг смята, че тя няма да бъде още дълго време с нас.
Една вечер Джоузефин каза на Дейвид за мечтите си да отиде в Холивуд и да стане звезда. Той я погледна и каза тихо:
— Няма да те пусна.
Тя почувства сърцето си да бие лудо. Всеки път, когато бяха заедно, чувството за интимност се засилваше. Произходът на Джоузефин нямаше никакво значение за Дейвид. Той не притежаваше и грам снобизъм. Затова и инцидентът, който се случи една нощ в киното, изглеждаше още по-шокиращ.
Беше време за затваряне. Дейвид паркира колата си и я чакаше вътре. Джоузефин беше в малката кухня с Пако и припряно изнасяше последните табли.
— Важна среща, а? — каза Пако.
— Откъде знаеш? — усмихна се Джоузефин.
— Изглеждаш като Кооледа. Хубавото ти личице свеети ли свеети. Кажи му, чее според мен той е един късметлия омбре.25
Джоузефин се усмихна и каза:
— Ще му кажа — и по някакъв импулс се наведе и целуна Пако по бузата.
След миг чу рев на двигател и свирене на гуми. Обърна се точно навреме, за да види как белият кабриолет на Дейвид смачка бронята на друга кола и изчезна от киното. Стоеше, загледана в бързо потъващите в мрака фарове и не можеше да повярва.
В три часа сутринта тя бе все още будна. Чу как колата спира под спалнята й. Изтича до прозореца и видя Дейвид зад кормилото, много пиян. Набързо се наметна с пеньоар над нощницата и излезе навън.
— Влизай — нареди Дейвид.
Джоузефин отвори вратата и седна до него. Дълга, тягостна тишина. Когато накрая проговори, гласът му бе дебел, но в него имаше нещо повече от уиски. Гняв, дива ярост, караща думите да избухват една след друга като малки бомби.
— Аз не те притежавам — каза Дейвид. — Свободна си да правиш к’вото щеш. Но докато излизаш с мен, бих искал да не се целуваш с проклетите мексиканци. Ра’йш ли?
Тя го погледна безпомощно и каза:
— Целунах Пако, защото… защото каза нещо, което ме зарадва. Той ми е приятел.
Дейвид пое дълбоко въздух. Опитваше се да овладее напиращите чувства.
— Ще ти кажа сега нещо, което никога не съм казвал на някой друг.
Джоузефин стоеше в очакване. Не знаеше какво още ще последва.
— Имах по-голяма сестра — каза Дейвид. — Бет. Обожавах я.
Тя имаше смътни спомени за Бет — руса красавица със светла кожа. Виждаше я от време на време, когато ходеше на гости у Мери Лу. Джоузефин беше осемгодишна, когато Бет си отиде. Дейвид е бил към петнайсет.
— Помня кога почина Бет — каза тя.
Следващите думи на Дейвид дойдоха като шок.
— Бет е жива.
Тя вдигна очи към него.
— Но аз… всички смятаха…
— Тя е в приют за душевноболни — обърна се към нея и гласът му потъна. — Беше изнасилена от един от мексиканските ни градинари. Нейната спалня беше от другата страна на хола. Чух я да вика и се спуснах към стаята й. Беше й разкъсал нощницата, лежеше върху нея… Бих се с него, докато майка ми не влезе и не извика полицията. Пристигнаха и го откараха в затвора. Самоуби се в килията си същата нощ. Но Бет си изгуби ума. Никога няма да излезе оттам. Никога. Не знаеш колко я обичам, Джози. Толкова ми липсва, по дяволите. От оная нощ аз… аз не мога… да понасям…
Тя сложи ръката си върху неговата и каза:
— Толкова съжалявам, Дейвид. Сега разбирам. Радвам се, че ми каза.
По някакъв странен начин този инцидент ги сближи още повече. Обсъждаха неща, за които никога не бяха говорили преди. Дейвид се усмихваше, когато Джоузефин разправи за религиозния фанатизъм на майка си.
— Имах един чичо, същата история — каза той. — Замина в някакъв манастир в Тибет.
— Другия месец ставам на двайсет и четири — продължи Дейвид. — Стара традиция в рода Кениън е мъжете да се женят на двайсет и четири години.
Сърцето и подскочи.
На другата вечер той беше купил билети за театър. Когато дойде да я вземе, каза:
— Остави театъра. Дай да поговорим за бъдещето си.
В този миг Джоузефин разбра, че всичко, за което се бе молила, се сбъдваше. Прочете го в очите на Дейвид, пълни с любов и желание.
25
Човек (исп.) — бел.пр.