Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
— Скъпи, ще имам бебе!
Гледаше я като парализиран. Тя си помисли, че е от щастие.
— Не е ли чудесно? — възкликна. — Сега бебето ще ми прави компания, докато те няма. Надявам се да бъде момче, за да го водиш на бейзбол и…
Тоби не изслуша последвалите глупости. Думите й сякаш пристигаха от много далеч. Някъде дълбоко в душата си той вярваше, че някой ден, някак ще успее да се измъкне. Бяха женени вече две години — почти цяла вечност. Сега вече Мили никога нямаше да го остави.
Никога.
Бебето се очакваше около Коледа. Тоби уреди да отиде в Гуам с трупа артисти, но не бе сигурен дали на Ал Карузо ще се хареса отсъствието му по време на раждането. Имаше само един начин да разбере. Свърза се с Лас Вегас.
Познатият бодър глас на Карузо долетя от другата страна.
— Здрасти, момче. Радвам се да те чуя.
— И аз се радвам, Ал.
— Разбрах, че ще ставаш баща. Сигурно си доста развълнуван.
— Развълнуван не е точната дума — каза искрено Тоби. Придаде на гласа си нотка на загриженост. — Това, за което те търся, Ал, е, че бебето ще се роди около Коледа, а аз — сега трябваше да пипа внимателно — не знам какво да правя. Искам да бъда тук с Мили, когато се роди детето, но ме помолиха да се върна в Корея и Гуам да играя пред войниците.
Дълга пауза.
— Завързана работа.
— Не искам да разочаровам нашите момчета, но не искам да разочаровам и Мили.
— Да-а — още една пауза. — Ще ти кажа какво мисля аз, момче. Всички ние сме добри американци, нали така? А тези момчета са там да се бият за нас, нали?
Тоби почувства как тялото му изведнъж се отпуска.
— Разбира се. Но не бих искал…
— Мили ще се оправи — каза Карузо. — Жените раждат деца от адски много време. Ти иди в Корея.
След шест седмици, в навечерието на Коледа, Тоби слезе от сцената на армейския пост в Пусан сред оглушителни овации. Чакаше го телеграма, в която го уведомяваха, че Мили е починала след раждане на мъртво дете. Тоби бе свободен.
14
На 14 август 1952 беше тринайсетият рожден ден на Джоузефин Чински. Мери Лу Кениън, която бе родена на същия ден я покани на парти. Майка й не разреши да отиде. „Това са порочни хора — предупреди я тя. — По-добре е да си стоиш в къщи и да изучаваш Библията.“
Обаче Джоузефин нямаше намерение да остава у дома. Приятелите й не бяха порочни. Надяваше се някак да успее да убеди майка си. Когато тя излезе, Джоузефин взе петте долара, спечелени от гледане на деца, и тръгна към центъра, откъдето купи чудесен бял бански костюм. После се отправи към къщата на Мери Лу. Имаше чувството, че ще бъде прекрасен.
Мери Лу Кениън живееше в най-хубавото от именията на Петролните хора. Къщата й бе пълна с антики, безценни гоблени и красиви картини. По цялата площ имаше вили за гости, конюшни, тенис корт, частна писта за самолети и два басейна — огромен, за семейство Кениън и гостите, и по-малък, за персонала.
Мери Лу имаше по-голям брат, Дейвид, когото Джоузефин бе зървала няколко пъти. Тя не бе срещала по-красиво момче в живота си. Изглеждаше около два метра висок, с широки футболистки рамене и присмехулни сиви очи. Като полузащитник на сборния отбор на Америка, бе получил стипендия „Родос“. Мери Лу имаше и по-голяма сестра, Бет, която бе починала, когато Джоузефин беше още малка.
Оглеждаше се постоянно за Дейвид, но не можеше да го види никъде. Преди това той бе спирал да говори с нея няколко пъти, но тя винаги се изчервяваше и стоеше все едно си е глътнала езика.
Партито беше много успешно. Бяха четиринайсет момчета и момичета. Току-що бяха изяли огромна закуска от телешко печено, пиле, лютив сос, доматена салата и лимонада, поднесена на терасата от униформени прислужници и прислужнички. После Мери Лу и Джоузефин отвориха подаръците си, а всички стояха и ги обсъждаха.
Мери Лу каза:
— Хайде да поплуваме.
Всички се спуснаха към съблекалните от близката страна на басейна. Когато се облече в новия си бански, Джоузефин реши, че никога не е била толкова щастлива. Беше чудесен ден, прекаран с приятели. Тя бе една от тях и споделяше наравно с останалите цялата заобикаляща ги красота. В това нямаше нищо лошо. Искаше времето да спре и този ден никога да не свършва.
Джоузефин излезе на яркото слънце. Когато тръгна към басейна, усети как другите я наблюдават, момичетата с неприкрита завист, а момчетата с лукави, потайни погледи. През последните няколко месеца тялото й съзря невероятно бързо. Гърдите й опъваха банския, твърди и пълни, а бедрата напомняха за пищните, заоблени линии на жена. Джоузефин се хвърли в басейна при останалите.