Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Те се смееха и го обожаваха.
Тоби стоеше сам с баща си в малката стая за свиждане. Дори от нея се носеше мирисът на смърт. „Нали за това е всичко тук“ — мислеше той. Беше пълно с изхабени майки и бащи, поели натам. Бяха изтръгнати от малките си спални, от трапезариите и холовете, където предизвикваха неудобство, особено ако имаше гости. Бяха изпратени в този дом от децата или племенниците си. „Повярвай ми, за твое добро е, тате, мамо, чичо Джордж, лельо Бес. Ще бъдеш сред много други добри хора на твоята възраст. Ще си имаш компания през цялото време. Разбираш за какво става дума, нали?“ А ставаше дума за това: „Изпращам те там да умреш заедно с другите стари, непотребни хора. Писна ми да ти текат лигите по масата и да разправяш все едни и същи истории, да дразниш децата и да подмокряш леглото.“ Ескимосите бяха по-почтени. Те изкарваха старите си хора на леда и ги изоставяха там.
— Наистина се радвам, че дойде днес — каза бащата на Тоби бавно. — Исках да говоря с теб. Имам добри новини. Старият Арт Райли от съседната стая умря вчера.
— Това ли са добрите новини? — погледна го Тоби.
— Значи, че мога да се преместя в стаята му — обясни бащата. — Тя е единична.
Ето за какво се грижеше възрастният човек: да оцелее, вкопчен за малкото останали удобства на съществуването. Тоби бе виждал много хора, за които бе по-добре да са мъртви, но продължаваха свирепо да стискат живота си. „Честит рожден ден, господин Дорсет. Как се чувства човек на деветдесет и пет години днес? Като си помисля за алтернативата, направо ми става хубаво.“
Най-после дойде време да си тръгва.
— Ще се върна да те видя веднага, когато мога — обеща Тоби. Остави на баща си малко пари и раздаде щедри бакшиши на сестрите и санитарите. — Ще се грижите добре за него, нали? Старецът ми трябва за номерата.
И излезе. В мига, в който прекрачи вратата, забрави за всички тях. Мислеше единствено за спектакъла довечера.
А те седмици наред щяха да говорят за неговото посещение.
17
На седемнайсет години Джоузефин Чински беше най-красивото момиче в Одеса, Тексас. Имаше златист тен, дългата й черна коса, огряна от слънцето, хвърляше лек меден отблясък, а в дълбоките й кафяви очи просветваха златни прашинки, фигурата й бе великолепна, с пълна, заоблена гръд, тънка талия, нежно преливаща в примамливо извити бедра и дълги стройни крака.
Джоузефин не общуваше вече с Петролните хора. Излизаше само с Останалите. След училище работеше в „Златния Дерик“, известно открито кино. Мери Лу и Сиси Топинг често ходеха там с момчета. Джоузефин винаги ги посрещаше вежливо, но вече всичко бе различно.
Вечно изпълнена с безпокойство, тя копнееше за нещо непознато. То все още нямаше име, но се усещаше. Искаше да напусне този грозен град, но не знаеше къде да отиде и какво да прави. От прекаленото мислене за това главоболията зачестиха отново.
Излизаше с дузина различни момчета и мъже. Любимецът на майка й бе Уорън Хофман.
— Уорън ще бъде чудесен съпруг. Ходи редовно на църква, печели добре като водопроводчик и е почти луд по теб.
— Да, обаче е на двайсет и пет и е дебел.
Майка й я изгледа.
— Бедните полски момичета не попадат на рицари с блестящи доспехи. Нито в Тексас, нито където и да е. Стига си се залъгвала.
Джоузефин позволяваше на Уорън Хофман да я води на кино веднъж седмично. През целия филм стискаше ръката й в едрите си, потни, луничави длани. Джоузефин не обръщаше внимание. Тя бе погълната от това, което ставаше на екрана. А то бе продължение на живота сред прекрасните хора и неща, с които бе израснала, само че бе по-голямо и още по-вълнуващо. С някаква замъглена част от мозъка си тя усещаше, че Холивуд може да й даде всичко, което, иска: красотата, забавленията, смеха и щастието. Освен да се омъжи за богат съпруг, тя чувстваше, че няма друг начин да постигне всичко това. А всички богати момчета бяха заети от богатите момичета.
Освен едно.
Дейвид Кениън. Джоузефин често мислеше за него. Веднъж, преди доста време открадна негова снимка от къщата на Мери Лу. Криеше я в гардероба си и я вадеше да я погледа само, когато се чувстваше нещастна. Тя викаше отново и отново спомена за Дейвид, застанал на ръба на басейна, който казваше: „Извинявам се заради всички“ и болката постепенно отстъпваше място на неговата благородна топлина. От онзи ужасен ден в басейна, когато й донесе хавлията, тя го бе виждала само веднъж. Беше в колата със семейството си и тя после чу, че отивал към гарата. Заминаваше за Оксфорд, в Англия. Беше преди четири години, през 1952. Дейвид се връщаше за летните ваканции, но пътищата им така и не се пресякоха. Джоузефин често чуваше другите момичета да говорят за него. Освен имението, наследено от майка си, той бе получил от своята баба пет милиона долара, намиращи се под попечителство. Това се казваше партия. Но не и за дъщеря на полска шивачка.