Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Ох, само да знаеше татко! — Понякога си представяше изненаданата реакция на баща си, ако можеше да сподели с него тайната си любов. Но никога не би го направила доброволно. Някой ден просто ще му изпрати по пощата първата си публикувана книга по този въпрос.
Тя се облегна, разкърши врата и ръцете си. После отпусна длани върху изтърканите джинси и ги погледна.
— Сигурно е заради джинсите — прошепна тя и се усмихна на собственото си объркване, докато прелистваше списанията. Винаги се разсейваше от бюлетина за шизофрениите, особено когато сама се чувстваше като пациент. Обичаше „Мотивация и чувства“, малко списание, написано в сдържан стил. Но днес заглавията като че плуваха пред очите й: „Ефектът на хормоните“, „Модели на поведение от тип А“ и „Предизвикване на агресията у мъжете“.
— Боже мой — прошепна тя. — Какво ми става?
Една група шумни студенти влезе в библиотеката. Рут събра материалите си и облече палтото си от камилска вълна.
Тя се присви срещу вятъра и тръгна към главната административна сграда, голямо, бяло здание с атински купол и колони над две широки мраморни стълбища. Любимото й място за уединение беше на стълбището, веднага зад огромното фоайе, където звуците бяха омекотени от голямото пространство и където можеше да се съсредоточи. Тя бързо заобиколи сградата, а подметките й оставяха грайферните си следи в ранния сняг.
Беше й мъчно за Йерусалим, макар всеки ден да се бореше все по-силно с това чувство. Писмата от майка й не бяха достатъчни, а снимките на братята й в униформа още повече влошаваха положението. Искаше да нахлузи тениска, шорти и сандали и да се разходи по „Бет Йеуда“ под ослепителното пролетно слънце, да намери мъж, когото ще разбира и на когото ще вярва. Да държи ръката му и да се разхожда по екзотичните алеи, както веднъж ходиха с баща й, когато се осъществи желанието й той да се върне и те прекараха заедно цяла весела сутрин. Искаше й се да може да се телепортира в „Абу Тор“ поне за един час, колкото да види дома си, майка си и братята, да се увери, че всичко е още на мястото си и я чака.
В края на широките каменни стъпала точно пред входа на сградата тя спря внезапно. Примигна, прибра косата зад ухото си и отново примигна. Изпод палтото към студените й бузи се надигна гореща вълна, а сърцето й се разтуптя така, че чак колената й се подгънаха.
Баща й стоеше в средата на мраморния хълм и гледаше нагоре към нея, прегърнал букет червени рози.
Седнаха в отделението за пушачи на „Космополитен“, кафене на самообслужване на „Бродуей“, близо до ъгъла със 114 улица. Подът беше от червени, теракотени плочки, столовете от извити метални тръби, а от тавана висяха евтини полилеи тип „Тифани“, които придаваха на помещението вид на космически кораб. Рут харесваше двамата братя собственици, които изпълняваха поръчките зад стъклената витрина на бара. Те винаги бяха усмихнати и я наричаха „нашето красиво и умно момиче“, без каквито и да било задни мисли.
Тя беше много горда от себе си. Толкова горда, та й се струваше, че е пораснала с няколко сантиметра. Не беше се затичала към баща си, за да му се хвърли на врата и да заплаче, нито пък беше позволила на недоволството си да я накара да му обърне гръб. Вместо това тя успокои разтуптяното си сърце и бавно слезе по мраморните стълби. Лицето на баща й отразяваше несигурността му. Надежда, но и страх, като на генерал, който предава сабята си.
Рут спря на едно стъпало пред него, погледна го в очите, а после се взря в цветята.
— Индианците обикновено предлагат лулата на мира — каза тя.
— Цветарят не разполагаше с такава — отвърна Бени. Не беше сигурен дали дъщеря му няма просто да му обърне гръб.
— Е, поне можеше да оставиш пистолета си.
— Аз не съм въоръжен, Рути.
Тревожната му усмивка изчезна. Докато Рут наблюдаваше лицето му, видя в очите му неща, което почти никой не е зървал. Беше молба. През последните две години възрастта вече беше започнала да се отразява в погледа му. Не беше загубил и един килограм от теглото си, нито пък едрите му мускули бяха омекнали, но изглеждаше някак по-дребен. Тя разбра, че това се дължи на собственото й нараснало самочувствие.
Тя не го целуна, нито докосна розите, но го хвана под ръка и го поведе към изхода от университета на „Бродуей“. По време на дългата разходка и всъщност докато влязоха в кафенето, Бени все очакваше тя да спре някое такси, да го бутне вътре и да затръшне вратата.
Ядоха хамбургери и пиха кока-кола. Бени страдаше, докато разговаряха за незначителни неща, а Рут се чувстваше „на висота“ и се наслаждаваше на неудобството му. Баум беше единственият оживял от своето семейство, а Мая от нейното, така че имаше твърде малко теми за семейни клюки. А Рут не си направи труда да омекоти атмосферата. Само спомена, че както академичната й подготовка, така и животът й в Ню Йорк са успешни.