Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Тялото на рицаря Хайнрих бързо бе изнесено от площадката. Бодо държеше здраво коня на Гундрам, който ставаше все по-нервен. Гундрам скочи от седлото и се запъти с големи крачки към почетната ложа. Свали шлема от главата си и коленичи в пясъка пред благородните дами и княза. Триумфиращия му поглед се впи в лицето на Изабела. По запотеното лице се стичаше вадичка кръв — Хайнрих го бе улучил с копието си по главата, — но той изобщо не я усещаше.
Зрителите надаваха ликуващи викове, хвърляха му цветя. Гундрам гледаше с очакване Изабела.
— Хайде, хвърли му кърпичката си! — подкани я князът.
Изабела се взираше в ухиленото лице, обезобразено от червения белег. Той ли щеше да бъде нейният съпруг? Той ли трябваше да я отведе пред олтара? С него ли щеше да дели постелята? Обзе я паника.
— Хайде, какво чакате? — изсъска Матилда.
Гундрам продължаваше да стои на колене. Пажът Бодо застана зад него, стискайки здраво юздите на огромния боен кон. Всички погледи бяха приковани в Изабела. Тя огледа с ужас турнирната арена. Преглътна тежко и навлажни с език пресъхналите си устни. Вкуси прах и солена пот.
Надигна се бавно и усмивката на Гундрам стана още по-широка. Пръстите й нервно мачкаха копринената кърпичка.
Рицарят Михаел! Къде беше той? Защо не се яви на турнира? Наистина ли е бил илюзия, плод на отчаяното й желание? Наистина ли обичаше призрак? Изабела вдигна украсената с копринени панделки купа.
— Аз… ви поздравявам с победата, рицарю Гундрам — изрече със запъване тя. — Вие се проявихте… като смел воин и истински рицар. Носите моите цветове… защото се бихте в моя чест… за вашата победа ви дарявам с тази златна купа. — Не можа да каже нищо повече.
— Хвърлете му най-после кърпичката си! — смушка я отзад Матилда. — Сама си навличате нещастие!
Изабела вдигна поглед към небето. Устните й се раздвижиха и само най-близките можаха да чуят какво шепнеше:
— Накрая победителят коленичи пред благородната девица, изтощен воин в окървавена дреха. Бойната игра приключи и рицарят поиска наградата за доблестта си…
— Изабела, не! — Матилда скочи и я разтърси. — Не бива да правите това!
Гундрам се изправи и проследи с нарастващо учудване странните движения на Изабела.
— Какво става тук? — попита недоверчиво той.
Изабела бавно сведе поглед и се втренчи в него.
— Съжалявам, рицарю Гундрам, но не мога да ви взема за свой съпруг.
На турнирната арена се възцари мъртвешка тишина. Изабела потръпна, когато Гундрам захвърли шлема си и той се изтърколи със звън в краката й. След това се разрази неописуем хаос. Всички се разкрещяха един през друг, прескочиха пейките, изпълниха площадката и се стълпиха пред почетната ложа.
Гундрам продължаваше да стои в пясъка и да гледа Изабела като ударен от гръм. На лицето му беше изписано пълно неразбиране. Онова, което бяха чули ушите му, не искаше да влезе в мозъка му. Изабела усети ръката на баща си на рамото си, изхълца задавено, откъсна се и избяга от ложата, като преобърна стола. Трябваше веднага да се скрие в стаята си. Изкачи стълбата като вихър, блъсна настрана стражника пред вратата, отвори я с трясък — и се сблъска с Гунила.
Гунила изпищя уплашено и изпусна сандъчето от дърво и седеф, което стискаше в ръцете си. Сандъчето падна на пода с глух трясък, благородното дърво се пропука, навсякъде се разхвърчаха парчета седеф.
Двете жени се погледнаха с неизразим ужас.
— Какво правите тук? — попита Изабела, която първа си възвърна самообладанието.
— Аз… аз… О, простете ми, Ваше височество! — изплака Гунила и падна на колене.
— Дошли сте да крадете! — пошепна с ужас Изабела. В стаята нахлуха компаньонките й, князът, стражите — и Гундрам.
— Откраднахте наследството от майка ми! — Гласът на Изабела стана пронизителен. — Какво ви е прихванало? Защо не изчакахте победата на брат си? Стражи, хванете я и я оковете във вериги!
Наведе се бързо и вдигна ковчежето, чиято ключалка бе останала невредима. Огледа го с вдигнати вежди, после бавно, с гордо вдигната глава го отнесе обратно в малката стаичка и го заключи в скрина. Върна се със същото достойнство, вдигна ключа и го показа на присъстващите.
— Това принадлежи само на мен — произнесе тихо тя, но заплашителният подтекст беше ясен за всички. — Това е завещанието на майка ми. Който посмее да му посегне, ще бъде наказан най-строго! — Свали верижката с малък златен кръст, която носеше на шията си след кражбата на медальона, и сложи ключа при кръста. След това отново окачи верижката на шията си.