Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
А милионите руски хора защо не са оказали съпротива, когато евреите са ги ограбвали и избивали като мравки? Те защо не са се организирали? Трудно им е било да протестират, защото са ги преследвали и дезинформирали, а и били останали без пари и имоти? Ама нали именно евреите са били преследвани преди това векове наред из цяла Европа, нали именно техните пари и имоти са били изземвани? Ние, българите, се гордеем, например, че сме се запазили като народ след близо 5 века турско иго. А евреите не са ли се запазили като народ и то не след 5, а след 20 века робство — европейско, така да се каже? При това през цялото време на робството ние все пак сме живели заедно по местата, където преди е съществувала държавата ни, а евреите са се скитали от една чужда държава към друга чужда и са били разпръснати през цялото това невъобразимо дълго време, без да имат най-скъпото за един народ — своя държава, мила родина! На тях не им ли е било трудно, кой им е давал информация, как са се справяли?
Това, че евреите са способни, се вижда отвсякъде. С каквото се захванат, все го изпипват. Затова са оставили следи в цялата история. Гвозденич, разбира се, не се интересува от това колко учени, носители на Нобелова награда, са все от еврейски произход. Нито го интересува, че Израел от пустиня се е превърнал в рай, само да не бяха палестинските атентати. Но, ще кажете, САЩ хвърлят много средства, за да цъфти Обещаната земя на избраните? Хвърлят, да, но средствата им явно не потъват в черна, бездънна дупка. Дали ако хвърляха такива средства у нас, и ние щяхме да цъфнем и вържем? Аз поне не вярвам, че въпросът с оправянето на една икономика е само въпрос на пари.
А земята ни е много хубава и наистина е земен рай по природа. Но на какво е заприличала днес България, нашата майка юнашка? Заприличала е на тъжна майка, изоставена от неблагодарни деца, на това е заприличала. Само като се огледам от балкона наоколо, направо ми прилошава. Колко много боклуци се изхвърлят безразборно навсякъде, трупат се между блоковете или се разнасят от вятъра насам-натам! Колко много бездомни кучета скитат по улиците! Колко хора ровят из кофите за боклук! На тези, дето си хвърлят боклука от балкона ме е яд, признавам си, а ми е жал за бездомните хора и за кучетата без собственици също. И за палестинците ми е жал, страшно ми е жал за тях, като гледам как са готови на всичко, само и само да се освободят от израелска окупация. Но в една критична статия на английски език, публикувана преди три-четири години, четох, че Арафат и приближените му си живеят охолно, докато народът им страда и тъне в мизерия. Боя се, че подобни навици не се преодоляват лесно и след извоюване на национална свобода. Та така.
Ще завърша тази глава с нещо хубаво. Тази година, 2003, пред много блокове започнаха да обират боклуците и да правят градинки. Аз самата точно тази пролет излязох да събирам боклуците, натрупали се в трапа покрай гаражите в задния двор. Не го бях правила от години. Един комшия се притече на помощ. Над тридесет черни найлонови торби от най-големите изхвърлихме заедно. После отпред, пред входа, мъжете докараха пръст и жените набодоха цветенца. И — о, чудо, досега никой не ги е стъпкал. Покрай едни грозни 16-етажни блокове в нашия квартал видях да поливат с маркучи малко парче тревна площ пред входа — тревата там беше ярко зелена. Покрай една порутена стена на друго място бяха опънали върви и по тях се катереха фунийки. Дочух, че и в далечните квартали става същото — именно от тази пролет. Май има нещо вярно в приказката, че идеите се носят във въздуха. На какво ли се дължи този феномен?
Единадесета глава
В една нашумяла преди години книга от български автор се твърдеше, че националната ни история е белязана от предателства. Като се сетих за тази книга, ми хрумна, че в случая с моето внезапно напускане, за който започнах да разказвам тук, някой може да контрира, че аз съм един вид предателят. Че всичко е било планирано много добре и всички са били единни. Добре, нека аз съм предателят. В един свят с объркани морални представи, няма вече значение кой е прав и кой крив от никаква друга гледна точка, освен от гледната точка на успеха, разбира се, материалния успех. И така приели сме, че аз съм предателят. Била съм един от вариабилните фактори, играла съм против и съм загубила. Имала съм вероятно други мотиви, моралните са били само удобно прикритие, нали? Интереса клати феса, така ли беше? И някои от вас, колеги, ще си спомни навярно как от няколко месеца ме бяха нарочили. След онази история, когато без малко не убих човек. Но аз не смятам, че бях единственият виновник за инцидента. Нещо повече, смятам, че предотвратих фаталния край, а и никой от тримата болни в залата не разбра с какъв кошмар се бяха разминали на косъм — болен човек, убит от сестра пред двама свидетели. Жестоко! Жив екшън! Тогава вие бяхте развълнувани не на шега и всички казваха, че на всяка една е можело да се случи и добре, че съм била аз, а не някоя млада, неопитна, защото иначе сценарият можеше да е страшен. После някои казаха, че те щели по-рано да видят какво е направил инж. Фонев зад гърба ми. И с това съм съгласна. Но на никоя не й се щеше да изпробва бързината и съобразителността си в подобна ситуация. Най-сетне, в едно поне бяхте единни — че съм проявила завидно хладнокръвие пред болния , че съм направила — ако не най-доброто — то поне всичко, на което съм способна, за да спася живота на човека — и го спасих. И не само го спасих, но му спестих и шока от това да научи, какво е можело да го постигне. Единни бяхте именно по въпроса, че никоя не би успяла да си овладее нервите като мен в този ужасен момент, а е щяла да се разкрещи още пред болния и да напсува инженерчето Фонев за неадекватното му поведение. А аз се въздържах от крясъци и лични обиди, успокоих болния, излязох навън, повиках инж. Фонев и го попитах тихо, макар доста ядно: