Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Цялото заградено място, както и склоновете на могилката бяха голи — дърветата бяха изсечени и от тях е била изградена крепостта. От дънерите можеше да се види каква хубава стара гора е била унищожена. Почвата беше отмита от пороищата или покрита с нанесен от вятъра пясък след изсичането на дърветата; само там, където течеше поточето, имаше дебел килим от мъх, малко папрат и ниски храсти, които се зеленееха сред пясъка. Много близо до крепостта — толкова близо, че според другите това застрашавало нашата безопасност — растеше висока и гъста гора към вътрешността — само от борове, а в крайбрежната част от борове и вечнозелени дъбове.
Студеният вечерен бриз, за който вече споменах, свиреше във всички пролуки на грубо сглобената сграда и сипеше по пода дъжд от ситен пясък. Очите ни бяха пълни с пясък, зъбите ни скърцаха от пясъка, гълтахме пясък с храната си, а на дъното на изворчето пясъкът приличаше на вряща каша. За комин служеше четвъртита дупка на покрива, през която излизаше много малка част от дима, а останалият се въртеше из стаята и ни задушаваше. Ние непрестанно кашляхме и на очите ни страшно лютеше.
Не стига това, ами Грей, новият ни другар, беше с превързана буза поради раната, получена, когато се мъчел да се изскубне от пиратите, а студеният труп на нещастния стар Том Редрът лежеше непогребан край стената, покрит с британския флаг.
Ако бяхме останали без работа, всички щяхме да изпаднем в мрачно настроение, но капитан Смолет не ни даде възможност за това. Той ни събра и ни разпредели на групи за стража. Докторът, Грей и аз бяхме в едната група, а скуайрът, Хънтър и Джойс в другата. Макар че всички бяхме уморени, двама отидоха за дърва, двама се заеха да изкопаят гроб за Редрът, докторът стана готвач, а мен поставиха на пост до вратата. Капитанът ходеше от човек на човек, поддържаше духа ни и помагаше, където имаше нужда от помощ.
От време на време докторът излизаше на вратата, за да поеме малко чист въздух и да успокои очите си, които се бяха зачервили от дима, и при всяко излизане разменяше по някоя дума с мен.
— Този човек Смолет — ми каза той веднъж — е много по-добър от мене. А щом аз ти казвам това, значи е така, Джим.
Друг път той помълча известно време, после наклони глава и ме погледна.
— Що за човек е този Бен Гън? — ме попита той.
— Не зная, сър — отговорих аз. — Май че не е съвсем с ума си.
— Щом се съмняваш, сигурно не е в ред — отговори докторът. — Човек, който цели три години дивее на един пуст остров, Джим, и само гризе ноктите си, не може да бъде нормален като теб и мен. Това не е по силите на човека. Ти каза, че му се е прияло сирене, така ли?
— Да, сър, сирене — отговорих аз.
— Добре, Джим — каза той. — Виж как понякога е полезно човек да си угажда. Ти нали си виждал моята кутия за емфие? Само че никога не си ме видял да смъркам от нея. Причината е тази, че в кутията има парче пармско сирене — вид сирене, което се прави в Италия и е много хранително. Него ще дадем на Бен Гън.
Преди да вечеряме, погребахме стария Том в пясъка и застанахме за известно време край гроба му гологлави на студения вятър. Макар че бяха донесени доста дърва, капитанът не бе доволен, а поклати глава, като ги видя, и ни каза, че „утре трябва да поработим по-живо“. След като всеки изяде порцията си от свинското и изпи по една пълна чаша грог, тримата ръководители се отделиха в един ъгъл, за да обсъдят положението.
Но изглежда, че и те самите не знаеха какво да правят. Припасите бяха толкова малко, че за да не умрем от глад, трябваше да се предадем дълго преди да дойде помощ. Оставаше само, както решиха, да избиваме пиратите, докато те свалят черния си флаг или избягат с „Испаньола“. От деветнадесет те вече бяха станали петнадесет, двама бяха ранени и човекът, когото застреляхме до оръдието, ако не беше вече мъртъв, най-малко беше тежко ранен. Трябваше да използуваме всяка възможност да стреляме по тях и грижливо да пазим своя живот. Имахме и два добри съюзника — ромът и климатът.
Първият вече вършеше своята работа. Макар че бяхме на половин миля от пиратите, чувахме виковете и песните им до късно през нощта; а що се отнася до втория, докторът залагаше перуката си, че тъй като техният стан бе сред блатата и нямаха никакви лекарства, треската щеше да натръшка поне половината от тях, преди да измине седмица.
— Така че — добави той, — не успеят ли да ни избият, ще са щастливи, ако се измъкнат с шхуната. А на тях е нужен само кораб, за да се заемат отново със своя стар занаят.
— Първия кораб, който ми отнемат — каза капитан Смолет. Бях капнал от умора и преди да заспя, дълго се мятах, след което спах като заклан.