Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
— Добре — казах аз, — може да е така, тогава да побързаме да се приберем по-скоро при моите хора.
— Не, момчето ми — отвърна Бен. — Не бива. Ти си добро момче, ако не греша, но си все пак още момче и толкоз, а Бен Гън е хитър. И ром да ми обещаеш — няма да ме закараш там. Първо, трябва да видя твоя джентълмен и да чуя неговата честна дума. А ти не забравяй моите думи: „Много по-голямо доверие (това ще кажеш), много по-голямо доверие“ — и тогава ще го щипнеш.
И той за трети път ме ощипа със същия многозначителен поглед.
— А когато потърсят Бен Гън, ти знаеш къде да го намериш, Джим. Точно там, където го намери днес. И този, който идва, трябва да носи нещо бяло в ръка и да бъде сам. О! И това ще кажеш: „Бен Гън, ще кажеш, си има причини“.
— Добре — казах аз, — мисля, че те разбирам. Значи ти искаш да направиш някакво предложение, желаеш да видиш скуайъра или доктора и може да те намерят там, където те срещнах. Това ли е всичко?
— И кога? Ще питаш ти — добави той. — От обед до шестата камбана.
— Добре — казах аз, — а сега мога ли да си отида?
— Нали няма да забравиш? — ме попита той тревожно. — „Много по-голямо доверие и има си причини“, ще кажеш. Но ще наблегнеш на това — има си причини, кажи му го като мъж на мъж. Добре тогава — той все още ме държеше, — смятам, че можеш да си отидеш, Джим. Джим, ако видиш Силвър, нали няма да предадеш Бен Гън? Нали, да те разчекнат, няма да изтръгнат дума от устата ти? Не, казваш ти. Ако тези пирати стануват на брега, Джим, да не мислиш, че няма да оставя до сутринта жените им вдовици?
Силен гръм прекъсна думите му и едно гюлле префуча през дърветата и се заби в пясъка на около сто ярда от мястото, където говорехме. Следния миг и двамата си плюхме на петите и хванахме две различни посоки.
В продължение на около час чести изстрели разтърсваха острова и гюллетата трещяха в гората. Аз бягах и се криех от място на място и все ми се струваше, че тези ужасни гюллета ме преследват. Но към края на обстрелването, макар че още не смеех да тръгна към крепостта, където гюллетата най-често падаха, аз се поокуражих и като направих широк завой към изток, се промъкнах до крайбрежната горичка.
Слънцето току-що бе залязло. Морският бриз шибаше дърветата и къдреше сивата повърхност на заливчето. Водата се беше отдръпнала от брега при отлива и се откриваха големи пясъчни пространства. След горещия ден хладният вечерен вятър ме пронизваше.
„Испаньола“ още стоеше там, където я бяхме закотвили, но за моя голяма изненада над нея се развяваше „Веселият Роджър“ — черното пиратско знаме. Докато наблюдавах кораба, видях огнен блясък, последван от оръдеен гръм. Ехото многократно повтори гърма и едно гюлле изсвистя във въздуха. Това беше последният топовен изстрел.
Аз лежах известно време и наблюдавах суетнята на пиратите след обстрелването. На брега, близо до крепостта, няколко души разбиваха нещо със секири. По-късно разбрах, че те са унищожили нашата нещастна лодка. В далечината близо до устието на рекичката сред дърветата се червенееше голям огън, а между тази точка на брега и кораба сновеше непрестанно едната лодка, в която пиратите, които бяха тъй мрачни сутринта, гребейки, се провикваха весело като деца. Но в техните гласове имаше нещо, което ми подсказваше, че не са трезви.
Най-после се реших да тръгна към крепостта. Бях доста далеч от нея на ниския пясъчен бряг, който загражда заливчето откъм изток и почти се слива при отлив с Острова на скелета. Когато се изправих, забелязах, че на известно разстояние от брега над ниските храсти се издига доста висока самотна скала с необикновено бял цвят. Сетих се, че навярно това е бялата скала, за която Бен Гън ми беше споменал, и че там мога да намеря лодка, ако ми дотрябва някой ден. Аз се промъквах през гората, докато пред мен се показа задният край на оградата, който е най-близо до морето, и скоро бях сърдечно приветствуван от нашите хора.
Като им разказах приключенията си, взех да се оглеждам. Покривът, стените и подът на дървената крепост бяха направени от неодялани борови трупи. Подът се издигаше на фут, фут и половина над пясъка. Пред входа имаше навес, а под него извираше малкото изворче, чиито води се събираха в изкуствен басейн с доста чудноват вид. Басейнът беше един корабен железен котел с избито дъно, заровен в пясъка чак до „борда“, както се изрази капитанът.
Вътре в сградата не беше останало почти нищо, само в един ъгъл бе сложена каменна плоча, служила за огнище, и една ръждясала желязна кошница за въглените.