Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Изглежда, автомобилният шум не бе чест гостенин по тези места, защото домакинът ги чакаше вече на вратата.
— Как е, бай Милане, как е? Добре е при вас, ама няма време да се откъсне човек.
— То нали ремонтираме, та няма и къде да ви настаним — предпазливо каза домакинът.
Директорът не обърна внимание на тази реплика и се мушна в столовата. Изскочи веднага, сдърпа настрани домакина и строго зашепна:
— Какви са тия външни хора! Колко пъти ще говорим по тоя въпрос!
— Това е човекът, другарю директор.
— Какъв такъв човек? Тук ли е настанен?
— Тук е. Вие нали се обадихте, е-е, още през зимата.
— Ааа, той ли?… — Директорът очевидно не се сещаше да се е обаждал за никакъв човек. — Ами другите?
— Деца са му, другарю директор, жена му е.
— Все едно. Ключът от апартамента горе ли е?
— То, ключът е тук, ама нали човекът…
— Слушай — кипна директорът, — давам ти петнадесет минути да подготвиш апартамента и да качиш горе вечеря. Точка.
— Че как да изгоня човека! Той е с три деца, с жена!
— То идеален случай бе — човек с жена и три деца! — зло се усмихна директорът: — Хайде, една минута вече мина!
Христо дочуваше отделни реплики от тайния разговор, разбираше, че става дума за човек, за деца — нищо друго не разбираше. После видя как домакинът връхлетя във вилата, а директорът се зае заедно с шофьорчето да измъква от багажника разни мрежи, разни каси.
От вилата се дочуваше съскане на угасен по време на програмата телевизор (полятата жар съска така), чуваше се пържене на колбаси, колосване на чаршафи, плачове на деца, проветряване на стаи, мърморене на жена.
От гората пък се дочуваше как на палци, като балерина, пристъпва вечерта, чуваше се как гният миналогодишни борови иглички, как земята с тъпо упорство се върти около оста си.
— Природата, а? — сепна го директорът. — Хайде да се качваме.
Апартамента си го биваше. Заемаше целия горен етаж — имаше спалня, столова, приемна и кабинетче, в което вече бяха настанени останките от папките.
Директорът и Христо заседнаха в столовата над наденици от диво прасе и розово винце.
— Смятам, че добри условия ще имаш тук?
— О, поработва се. Само трябва да прецизираш изискванията.
— Ще ти го пратя утре цялото технологическо бюро.
— Добре би било.
Разговорът не вървеше. На Христо му се доспа, а и състудентът му час по час си гледаше часовника. Надигна се по едно време:
— Е, хайде аз, че вече… Христо го изпрати чак до колата.
— Абе, Христо, щях да те питам. Какво става с Галя?
— С Галя ли? Какво да става с Галя. Развива се, развива се Галя.
Колата отфуча, Христо взе набързо един душ и се катурна в леглото.
В просъница, почти заспал вече, се питаше:
— Какво ли ставаше с Галя? Къде беше тая Галя? Днес май се видяха с нея. Днес бяха май заедно някъде… Къде ли се разделиха?…
5
Данчо не разбра, че дирижабълът избухна. Не чу взрива, не усети разлъката с приятелите и предстоящата разлъка с живота, само дето остана безкрайно изненадан от поредицата си неочаквани видения. Май това, което искаше Владай — да види живота си като на лента, — се случваше в момента на Данчо. Но филмът бе твърде модерен за неговия вкус, монтажът бе твърде самоцелен и нелогичен:
… Страдащ от юлски пек негър под рехавите сенки на градската градинка в Павликени бе стиснал бузата си от страната на болния зъб…
… Професор Карамончев му пишеше четворка на изпит по…
… Нахакан велосипедист натискаше към канавката самосвал, марка…
… Жена му със сина му Кирил и другия му син Методи нетърпеливо го чакаше пред…
… Позастарял граничарски пес разказваше на пионерчета как през 1952 година, сам, единствено със сержант-водач…
… Людмил с жестикулация намекваше, че, изглежда… Владай и Галя…
… Върху палубата на скромна селска яхта рибар се бореше с риба тон, измъкната от водите на микроязовира при АПК…
… На гара Горна Оряховица се разминаваха два влака, натоварени с абсолютно еднакви тухли…
… Самолет АН–24, бавно въртейки се около хоризонталната си ос, се изкачваше към…
Постепенно тренираният Данчов ум започна да включва в закономерностите на кадрите. Редуваха се реални спомени и някакви абракадабри… Но защо тогава бяха едно до друго рибата тон, двата идиотски влака и самолетът продължаваше да се изкачва, все така въртейки се около оста си?
Рибата тон не е истина и самолетът не е истина, значи, разминаващите се тухли са били реалност. Но тогава анчето също не трябва да е наистина, а ето че то продължава да лази нагоре към Данчо. В момента, в който се размина със самолета, той разбра най-сетне тежкото си положение. Самолетът си летеше нормално, а той падаше, превъртайки се, и когато бе надолу с краката, си спомняше реалното, а когато бе надолу с главата, нахлуващата в мозъка кръв го тласкаше към небивали представи.